• Да се оставиш на обстоятелствата

    Последната седмица доста хора ме питаха какво става със социалните ми абсурди. Отговорът е прост – нищо.

    Последните четири години или времето, докато завърша университет, всичко което правих беше свързано с планове и дисциплина. До голяма степен това беше нужно, защото през това време бутах работа (в един период даже две), учене, преподаване и някаква жалка пародия на социални контакти. Малко преди да завърша започнах да осъзнавам, че за да се чувствам щастлив трябва да правя няколко неща:

    1. Да работя малко
    2. Да общувам много
    3. Винаги, когато нещо не ми харесва да го поставям под въпрос и да променям или него, или себе си
    4. Да разбирам колко нетрайно е обусловеното щастие

    Покрай тези четири действия се намърдва и това да се оставям на течението повече. Не да планирам, а да наблюдавам. Не да съм дисциплиниран, а да върша най-доброто спрямо ситуацията.

    Преди месец си поставих за цел да направя 100 дни социални абсурди. Дотук съм направил седем и макар вече от две седмици да не съм правил нищо повече, не смятам да спирам с тях. Просто ще експериментирам с това да изчакам да дойде правилното време. Ще е скоро.

  • Ден 7 -- разговори

    Ден 7 всъщност се случи вчера, но чак днес имам време да напиша историята за него. Общо взето, от доста време ми се върти в главата да разбера какво е докарало софийските просяци и клошари до текущото им състояние. Още по-интересното е, че ден 7 всъщност започна преди 3 дни, когато Мартин ме попита за цигара.

    Той седеше в поза лотус близо до излаза на ул. Шандьор Петьофи на бул. Витоша. До него беше разположена една патерица и малка картонена кутийка за пари. Казах му, че нямам цигари и продължих напред. Зад гърба си чух как ми прави комплимент за косата. Обърнах се, поздравих го и продължих. Тъкмо да пресека пешеходната пътека и се замислих що да не си поговоря с него. Спрях, обърнах, извървях няколкото крачки до мястото му и се запознахме.

    “И аз едно време имах като твойта коса” – продължи разговора той, – “ама майка ми един ден ме накара да я отрежа. Имах едно гадже тогава и то ми боядиса косата руса. И идвам аз при майка ми, тя в ужас. От тогава съм така, късо подстриган. Ама, ти продължавай! Наш’та музика е велика!”

    Казах му, че трябва да тръгвам, но искам някой ден да си поговорим повече. Той отговори, че често е тук или на Happy-то на Руски Паметник.

    Вчера беше този ден за разговори. Отидох при него, поздравих го и седнах. Дори не се наложи да му кажа какво искам от него. Той си знаеше – там съм за да го изслушам и да приема историята му такава, каквато е. Естествено, не мога да я предам дословно, но тя върви някакси така:

    “Как е при теб?” – започва той – “Някое момиче има ли?”

    “Да” – казвам му, – “ще се виждаме по-късно днес.”

    “А така, уважавай я, направи някой-друг комплимент. Аз, не ме гледай че съм такъв. Знам как да се отнасям към жените. Цвете, внимание, някоя изненада, извеждам я нанякъде. Не, че съм имал пари, даже единствения път дето съм ходил на ресторант с момиче, то ме изведе. Ама то все едно. Браво! Приятелче, аз завърших строителния техникум в Смолян. После веднага в Гърция отидох да бачкам няколко години, посъбрах някой лев и се върнах в България. От Смолян, веднага отидох в София, там работа бол! Ама, скоро дойде кризата в строителството и почна да става трудно.”

    “Тази от 2008-ма ли имаш предвид?” – питам го аз.

    “Да, виж как знаеш! Та, тогава трудно си намирах работа по строежи и почнах частно. Я някоя шпакловка, я боядисване, от всичко по малко. Много се учудих като дойдох на софийската гара за пръв път. Пълно с хора всякви, най-различни. После се запознах с разни хора други, ама не много таферни. Работата намаляваше, те бяха сериозни наркомани. Такива с игли. Абе, тежка работа. Ама, живота ме събра за кратко с тях. После, колкото повече намаляше работата, толкова повече се събирах с компании, които много пият. И, знаеш ли, човек като огладнее почва да се чуди какво да прави за да се нахрани. Тогава вече работа не си намирах в строителството. И се запознах с едно приятелче, просяк. Той каза, че имам данни за това. Щото, то не е току-така някой да стане клошар. Трябва да разбираш това-онова.

    Първо ме беше срам да ровя по кофите и затова обикалях и взимах квото има окачено на тях. Те, хората са наясно кво се случва и окачат я стар хляб, я някоя дреха, я нещо друго. После, с тва приятелче, взехме една патерица и почнахме да се правим на недъгави. Те, хората като те видят така и дават по някой лев.”

    “Става им мило, нали?” – включвам се аз.

    “Да, точно! В началото събирах по 10-15 лева на ден. Ама, то достатъчно. Така няколко години откарах. По едно време си отидох в Смолян без никъв лев. И то, тая година се случи това, идват полицаи от София да ме издирват за просия. Взимат ме, карат ме до София, там дело и ме съдят на хиляда лева глоба.”

    “Тва е абсурдно!” – казвам.

    “И аз ни така, ни иначе. Отивам при съдийката, а тя я познавам, щото ми е давала пари. Питам я, що така е направила и тя вика, че ако съм се явил доброволно на делото, нямало нищо да стане, ама сега няма как… Взели ме за национално издирване, докараха ме чак от Смолян. Глобите са от 1000 до 5000 лева, поне за минимална ме е осъдила. Кво да правя, връщам се аз и почвам пак да прося. Тия пари няма да се изкарат току-така. За два дни събирам 200 лева. Тогава един приятел ме уреди да работя в Subway на НДК. Отзад, в кухнята, да не си общувам с много хора. Ама, кво стана… Аз като пийна малко имам навика да седна е така (скръства крака и отпуска тяло) и да заспя. И тогава бях с едни къси гащета, и портмонето ми в джоба. Събуждам се аз, ни портмоне, ни нищо. И ти, мани парите, ами там личната карта. И така, останах без лична карта.”

    През това време някакъв пич се присъединява към нас. Пълен, все усмихнат.

    “А, този ми е приятелче. Все идва тук, остава ми дрешки. Много го уважавам.”

    “Как е анцуга, става ли?” – пита новодошлия.

    “Супер е, много удобен!” – разговорът им спира и Мартин продължава. – “Вече искам да си намеря някаква работа, ама как без лична карта? Срам ме е да отида и да искам аванс да си извадя една, пък после да почна работа. Та, сега ще гледам да събера пари да си извадя. И да пътувам по света… И ти знаеш ли, много приятели съм намерил тука, просейки. Деца съм гледал как растат пред очите ми. Отдавна, на една приятелка детето, познавам го от малко. Идва един ден, едно шестнайсетгодишно, високо момче, пуска едно левче и вика: “Бате Марти, ето да имаш!” Просяк срам няма, дето се вика, но тогава потънах в земята. Хващам левчето, взимам още пет лева, тогава имах повече парици, давам му ги и викам: “Хайде Боби, вземи си левчето и тия парички и върви си купи нещо.”

    Сякаш да потвърдят разговора му, идват още две момчета. Изглеждат малко криминални, но все едно. Единият пич с каскет и анцуг, все едно изваден от Trainspotting. Другият е негър. Има широка усмивка.

    “Има ли учебници?” – питат го те.

    Аз си мисля, че това сигурно е няква кодова дума. Марти им подава зад себе си един плик с някви тежки неща вътре.

    “Ето, това са. Тук има още едни, ама Икономиката искам да си я запазя. А и тая Математика за 8 клас. Другите ви ги давам. Все по 50 стотинки ще вземете на Славейков” – вижда ме, че малко се притеснявам. – “Ти спокойно, те са мои хора, ти си с мен.”

    Момчетата почват да разглеждат и наистина това са учебници. За ученици. Явно и от това се изкарват някакви пари. По едно време забелязват бутилчицата от Комбуча до Марти.

    “Спирт ли е това?” – пита негъра.

    “Не, 200 грама водка, разредена с вода” – отговаря Марти.

    “Дай малко, моля те!” – отговаря му.

    “А сега, ще ти дам… Бегай се оттук” – засмян отвръща Марти.

    “Е, айде де!”

    “Добре, ето” – подава му бутилката.

    През това време момчето с каскета изръмжава през зъби да не пие. Негърът си отпива и връща бутилката.

    “Много е лошо неговото пиянство…” – обяснява човека с каскета. Той всъщност се казва Виктор. Запознах се с него още в началото.

    Те тръгват към Славейков, а аз питам Мартин:

    “И кво ти им продаваш тия учебници и те ги препродават?”

    “А не, ние си живеем заедно с тия момчета и с още едни. Помагаме си. Виктор има апартамент в Б5, на баща му. И там сме се събрали, справяме се както можем. Много обичам да чета математиките, много са ми интересни. Е тая, макар че е за 8 клас, става. Хубава е. За това не им ги давам.”

    “Добре Марти, аз трябва да тръгвам. Кажи кви цигари пушиш.”

    “Ааа, не” – скастря ме той. – “Ти цигари няма да ми купуваш! Вземи ми нещо за хапване.”

    “Или някоя водка” – подхвърля пълното момче.

    Мартин се смее.

    “Да, може. Ама цигари – не. За 5 лева мога да ям една седмица. Те така, преди спях до стриптиз клуба на Руски паметник и там момичетата си ме познават и ми купят я едно, я друго. Една сутрин, приключили работа в 5 часа, идва едно от момичетата, бута ме и вика: “Айде ставай Марти! Ето ти 20 лева да се почерпиш.” И така си общуваме с тях. Ама не успях да ги отуча да ми купуват цигари. Аз ги взема и кво, раздам ги на приятели и в края на деня пак без цигари. А за 5 лева колко храна мога да си взема… А тук в София е страшно през нощта да спиш. Аз съм си патил, ама с годините си знам места, където ме пазят. Е там, в ония квартал, ако някой ми направи нещо, целия квартал ще се вдигне за мен. Най-приятно е около стриптиз клуба, щото там охраната са здрави момчета, познаваме се и си ме уважават. Та, с времето се свиква.”

    “Хаха” – включвам се. – “Аз само веднъж съм спал на улицата и то беше тая година в Созопол. Ама, сигурно няма нищо общо с това в София.”

    “По-добре да не ти се случва повече, приятелче. Не си е работа. Ти хем спиш, хем не спиш. Винаги трябва да си на щрек.”

    “Добре, ще тръгвам сега. Кажи кво да ти взема за хапване?”

    “Ами, квото вземеш. Само не хляб и салам. Нещо млечно. Вземи едно кисело мляко и 200 грама сирене. Аз ще съм тук, ако завали ще съм на Happy-то.”

    “Добре, хайде, по-късно ще дойда да те намеря!”

    Казваме си чао, а аз отивам да дръпна пари, да напазарувам и да се видя с един приятел. Към 20:30 пак минавам през Марти да продължим разговора си и да му дам храната.

    “Еее, благодаря ти, приятелче!” – радва се Марти – “Аз вече мога да приключвам за днес. Вечерята е осигурена.”

    По това време една баба минава покрай нас и го поздравява. Жената му се оплаква за разни неща и си продължава по пътя.

    “Е тази жена един път й помогнах, че беше много закъсала. Те тука на много места изхвърлят храна. Е там, от ония ресторант все хляб оставят, аз за тва не ти исках хляб. На Фантастико пък ако знаеш колко храна изхвърлят. И тя гладна идва при мен, оплаква се, пък аз й казвам за едно ресторантче, откъдето може да пита за стара храна. И оттогава се познаваме с нея и си общуваме.

    Абе, знаеш ли, аз имам едно апаратче, старо. Трябва да му намеря СИМ карта и да ти дам номера си. Искам да си станем приятелчета с тебе, да се чуваме. Тоя месец ще гледам да събера пари за това. Пък мани личната карта. То сега като завали снега си отивам на Смолян. И ще те поканя. Там имам една хубава къща с две спални, кухня, хол. Идваш си, спиш си, Пампорово е на 20 минути, ходиш, караш си ски. Вечерта ще е топло. Ял ли си качамак, а?”

    “Ял съм, ама тука по разни заведения” – отговарям му.

    “Мани го тоя. Ела, аз ще ти направя истински, Родопски качамак. С 50 на 50 царевично и бяло брашно, с пръжки, кашкавалче. Всичко точно. Ще взема аз апаратчето и ще си разменим номерата.”

    “Добре Марти, аз трябва да тръгвам. Ще минавам оттука тия дни, та да може да ми дадеш номера си и да се разберем.”

    Мартин продължава темата с още работи, но аз вече трябва да тръгвам. Накрая се сбогувам с него, а той продължава да подпитва хората за цигари. Доволен съм. Дали ще си имаме номерата и дали ще му ходя на гости не знам. Ще се радвам, да си намери работа.

    Тия дни ще ми е интересно да се запозная с още хора като него и да предам историите им. Даже ще ги помоля да ги записвам за да не изгубвам други интересни детайли. Ще има и снимки.

    Следващия път – ще питам хора на улицата неудобни въпроси, с неудобен маниер.

  • Ден 6 -- "Здрасти!" и бургер с лук

    На опашка съм. Заведението е McDonald’s. Аз искам да си поръчам точно определено нещо. Идва редът ми.

    “Здрасти!” – казвам. Момичето зад щанда се казва Кристин. Гледам я в очите и продължавам – “Искам да си поръчам бургер с лук, сирене и люта чушка.”

    Тя се засмява и в този момент виждам колко хубава усмивка има.

    “Ами, нямаме.”

    Аз леко се натъжавам и правя последен опит:

    “Добре, никакъв шанс ли няма за такъв бургер?”

    “Ами, имаме един с лук тук.” – казва тя и ми посочва плаката на стената до мен.

    “Но няма сирене и чушка, така ли?” – отвръщам – “Ех, а поне шейк с краставица имате ли?”

    “Като гледате, мислите ли, че имаме, господине?”

    “Ех, ясно. Благодаря! Имаш страхотна усмивка.”

    Завъртам се, сърцето ми леко тупти, а аз излизам с него през вратата. Продължавам по Витошка, вече убеден, че тази вечер най-накрая ще успея да кажа “Здрасти!” на десет човека.

    По-късно вечерям с един приятел. Двамата се предизвикваме. На мен ми е трудно да започна разговор, пък той не може да води разговор. Ако минем по Витошка и аз не кажа на 10 човека “Здрасти!”, му дължа палачинка с шоколад. Ако той не заговори 3 групи хора, ми дължи бира. Това е добра сделка.

    Разделяме се, като аз вървя отляво на улицата, а той отдясно. Движим се от НДК към Сердика. В началото ме е страх, после разбирам колко повече ще нараня егото си, ако не излезем на равно с него. И ето първия човек:

    “Здрасти!” – казвам и продължавам.

    Зад мен чувам “Здрасти!”. Ебаси лесното. Останалите 9 човека не ги усещам. Някои дори не отбелязват. София, дължиш ми люта чушка! От 10 само 2 отвърнаха. Никой не ме попита как съм. Почти се почувствах самотен.

    На края на улицата се срещаме с моя приятел. Той се е справил перфектно с разговорите. Заговарял е всички с: “Вие обичате ли костенурките нинджа?” Сладко.

    В остатъка на вечерта си говорим на английски. Просто е така, да се упражняваме. По време на едно минаване по Витошка извиках “Йооо!” и щракнах с пръсти на няква двойка. Момчето гледаше много стреснато. На прибиране пък казах “Здрасти!” на някакъв пич, който сам си вървеше по улицата. Не изпитах нищо. Така ще загрявам за другите си социални абсурди.

    Утре ще е изненада.

  • Ден 5 -- кимания

    Вече почвам да научавам плочките по Витошка. Днешната цел беше да кажа “Здрасти” на 10 човека. Почти успях. Всъщност казах “Здрасти”, но толкова тихо, че никой дори не ме отрази. Въпреки това постигнах нещо много по-яко. Научих се да гледам хората в очите и да не чувствам капка притеснение от това.

    Историята върви така. Тръгвам да излизам от нас като преди това около пет минути си казвам “Здрасти” пред огледалото в различни формати. Почнах даже и комплименти, и пожелания да си правя. Беше много абсурдно. Излязох от нас и продължих да си казвам “Здрасти” слизайки по стълбите. Колкото повече се приближавах до изхода на кооперацията, толкова повече затихваше моето здрасти. Въпреки това, се чувствах доста добре.

    Последва около 40 минути ходене из Борисовата в опити да кажа “Здрасти” на някого. Всички до един неуспешни. Просто нещо ми държи езика зад зъбите и не го пуска. Казват, че да излезеш на сцена било по-страшно от смъртта. Грешат – да кажеш шибано “Здрасти” на непознат е по-страшно от смъртта. Въпреки това бях твърдо решен, че ще доведа днешния ден до някъде. И така, както си решавах открих, че мога да поглеждам непознатите в очите и да им кимам. Това е почти “Здрасти”, нали? Даже става приятно. Почваш да забелязваш хората, да им се дивиш. Виждаш колко много от тях дори не опитват да задържат очен контакт. Други пък поглеждат и веднага отдръпват погледа си. Не видях един, който да продължи да гледа, докато не се разминем. А аз си ходих и си кимах. Още по-яко беше, че тази практика наистина ме държеше в момента на разходката. Аха да ми се зарее мисълта и ето човек, който върви срещу мен и аз се опитвам да хвана погледа му и да кимна. Интересна форма на медитация. Малко социопатична, но определено полезна.

    После леко-полеко реших да свързвам кимането с изричане на думичката. Дойде ми идеята, че това може да стане като рефлекс. Кимаш и устата ти казва “Здрасти”. Дори не можеш да го контролираш съзнателно. Та, в началото почнах само да я оформям с устни. После много тихо подавах гласни струни. Надявах се да успея да увелича силата на гласа, но не ми се получи. Останах си само с кимането и почти безгласното “Здрасти”.

    Та, това го броя за ден 5, макар и не спрямо очакванията ми. Правя го поради две причини:

    1. Научих доста, кимайки на много повече от 10 човека
    2. Инерцията на начинанието е важна за да държи мотивацията ми

    Втората причина е най-важна. Ако не я взимам предвид в някой от дните, няма да мога да завърша изпитанието и няма да стигна до наистина интересните социални предизвикателства. Един вид, лекото изменение на условията в този ден ще ми позволи да имам много по-епични нататъшни дни.

    Утре – надявам се най-накрая да кажа “Здрасти” на 10 човека. Ще използвам кимането за загрявка и от там ще надграждам.

  • Ден 5, първи опит -- 100 комплимента

    Днес направих само 3 комплимента. Това май е 97 комплимента далеч от целта. Въпреки това, всеки един от тези 3 комплимента ми донесе по нещо.

    Първият беше снощи в клуб Терминал 1. Беше след полунощ, така че се брои. Едно момиче ми направи впечатление и просто отидох да я заговоря. Вторият беше на обяд. Казах на сервитьорката, че е много учтива – мен това ме впечатлява. Тя беше изненадана. Третият се случи на една приятелка, с която случайно се срещнах в мола.

    Първият ми показа за пореден път, че няма нищо лошо в това да заговориш някого, стига наистина да виждаш стойност в него. Вторият ме научи, че учтивостта в България е рядкост и трябва да се оценява за да се развива. С третия видях едно много усмихнато момиче.

    След това продължих по Витошка и колкото да се опитвах не можех да си отворя устата. Дори едно здрасти не посмях да кажа. После продължих по Графа и стигнах до извода, че се въртя в един мисловен кръг, който само може да влоши положението и да ме стресира излишно. Не веднъж съм стигал в тази ситуация, когато знам какво трябва да направя, но не ми стиска да го свърша. И съм се научил, че при тия условия единственото решение за мен е почивка и смяна на тактиката. Или приятел, който да ме предизвика. Е, бях сам, така че предприех първата опция.

    От инструкторката си по йога, Марги, научих доста последните няколко месеца. Нещо, което ми прави впечатление е как се преподават сложни асани. Те се разбиват на прости части, всяка част се усвоява и след това всичко се изпълнява като едно завършено цяло. Та, сега ще пробвам да приложа тая тактика за да усвоя нещата, които ме плашат.

    Тази седмица социалните ми абсурди ще са свързани единствено и само с това да ми стане навик да правя искрени комплименти на хора, независимо дали ги познавам или не. Целта е като видя нещо, което ми хареса в човек да му го кажа, е така, от вътре.

    И сега, декомпозирайки действието по правене на комплимент, има няколко стъпки:

    1. Намиране за какво да направиш комплимента
    2. Поглед в очите за да привлечеш вниманието на човека
    3. Казване на “Здрасти”
    4. Правене на комплимент

    Първата точка ми е детска игра. Направих си експеримент, ходейки по Витошка да намеря нещо, което да ми хареса във всеки човек и успях. Така че, винаги има от какво да се впечатлиш в някой.

    Второто също ми е лесно.

    Третото и четвъртото може да са тегави, в зависимост от обстоятелствата. По трудност за мен са наредени така:

    1. Най-лесно е с приятели
    2. После идват хората, с които съм се запознал току-що
    3. След това са сервитьори, бармани, магазинери и т.н.
    4. Най-тегаво е с непознати

    Причината да е тегаво е, че много рядко виждам някой да се запознава и да прави комплименти ей така. Съответно, липсва, да го наречем, социален пример. Е, все пак аз правя социални абсурди, така че за мен е основно да се науча аз да създавам социалния пример. На думи е лесно, в практика това ще се случи като на малки стъпки изтрия едно вярване и го заменя с друго. Именно, напълно окей е да направиш комплимент на някой, който те впечатли, независимо дали го познаваш или не. Даже е абсурдно да не направиш комплимент. Това изтриване трябва да се случи за една седмица.

    Тук идва философският въпрос за вярванията и това колко са пагубни те. За това, ще гледам след тая седмица да залича и положителната част на вярването. Накрая ще остана с никакво вярване по темата за комплименти и просто ще правя каквото трябва спрямо ситуацията. Или пък не, кой знае.

    Коя е най-малката стъпка, от която мога да започна? Кое е най-малкото действие, което ме спира да направя комплимент? Започвам от това да кажа “Здрасти” на непознат. Просто “Здрасти”, без продължение, както си казваме като се разхождаме из Витоша. Има ли по-малка стъпка? Може би това е да правя комплимент на всеки човек, който ме обслужва за нещо. Проблемът тук е, че не винаги хората си заслужават комплимента и не мога да кажа, че утре ще направя комплимент на 10 човека, които са ме обслужили, защото може дори 0 да не заслужават този комплимент.

    Добре, вторият опит за ден 5 ще е “Здрасти” на поне 10 непознати човека. Спрямо резултатите от него, ще видя какви ще бъдат следващите дни. Паралелно, ще се опитам на всеки познат, приятел или човек, който ме обслужва да намеря за какво да му направя комплимент.

    Накрая, може би тази седмица ще е скучна за четене – все пак не е свързана с неща като да си поръчам бахур и пача в гурме ресторант, да си опъна плажна хавлия пред НДК или да правя пого в чалготека. Е, и за тия работи ще има време, но просто последните 4 дни ми показаха, че ми е страшно лесно да правя неща, които притесняват хората или просто показват нужда от внимание. По-трудно ми е да правя неща, които карат хората да се чувстват добре.

  • Ден 4 -- пляскане с ръце

    Незнайно защо днешното предизвикателство доста ме стресира. Е, направих го, но не беше нещо особено. Най-тегавото беше, че ми се измориха раменете. Иначе, аз си вървя и пляскам, някои хора гледат, някои не. Най-много се изкефих на дечицата. Те имат някакъв рефлекс за пляскане. Гледат ме кво правя и аха да почнат, но нещо ги спира. Даже едно момченце пита баща си, този батко защо пляска. Сладури. Мислех си, че са по-социално освободени от нас “големите”.

    Това предизвикателство го направих с приятел. По-точно, аз си плясках, а той вървеше до мен и си приказвахме. Така изглеждахме в началото:

    Ние

    Всъщност, това е човекът, който във втори курс ми водеше упражнения по статистика в университета. Не мога да повярвам, че след две години вършим нещо такова заедно. Е, забавни хора се срещат, докато учиш.

    Интересното нещо, което забелязвам е, че ми става все по-лесно да правя неща навън. Например, на прибиране си пях класическа музика на средно висок глас. Това преди не бих го направил. Е, нормално е, все пак това ми е целта и щом постигам части от нея само на четвъртия ден, всичко е супер. Остава да запазя постоянството си.

    За доказателство, че съм пляскал, ето снимка на ръцете ми:

    Ръце

    Утре ме чакат сто комплимента. Мисля, че това ще ми е най-тегавият ден до сега. От друга страна като го направя съм сигурен, че ще има толкова позитивни последствия, че правенето на фокуси ще ми се струва детска игра.

  • Ден 3 -- лук и сирене

    На фона на скандиране “ЦСКА! ЦСКА! ЦСКА!” се чува класическа музика. Това се случва поради факта, че живея близо до стадион Васил Левски и явно имам културни съседи.

    На няколко пъти този ден си мислих да се откажа, да си почина. Наистина, да се изкарваш от зоната си на комфорт изтощава. Днес спах 9 часа и 30 минути. Въпреки това се чувствам дроб, а е само 20:00. Отгоре на всичко, ходенето до митницата за да си извадиш прословутия EORI№, е свързано с не малко чудене, чакане и приказване с нацупени и нервни чичковци.

    Е, няма нищо по-добро от това, в най-тегавите моменти да намираш забавното, да знаеш как да се усмихнеш, въпреки че в главата ти се въртят ужасии. Преди да изляза медитирах. Винаги преди медитация ме мързи да седна, да се фокусирам, да се доближа до това, което е и да се чувствам добре. Винаги след медитация съм в прекрасно състояние. Днес даже се засмях. Е така, силно, отвътре. За няколко минути се чувствах страшно близо до най-висшето щастие… Но стига духовни врели-некипели. Да си говорим за шоу.

    Приготвих си лук, сирене и дъвки. Щях да ям точно това:

    Вечеря

    Облякох си ризата от малкия бал, обух едни панталони, сресах се и започнах да изглеждам по най-изискано възможния начин, на който съм способен:

    Аз

    По път към Raffy Bar & Gelato (TM), се възмущавах колко съм спокоен. Някакси не чувствах никаква тръпка. Въртяха ми се сценарии в главата, но нищо повече. Същевременно знаех, че ако сега някой ме накара да сменя дестинацията си или да направя нещо извън зоната си на комфорт, което не очаквам, има голяма вероятност да не успея. Това ме замисля, че скоро ще трябва да почна да си правя изненадващи предизвикателства.

    Стигам там, сядам и една сервитьорка, малко намръщена, пристига с меню. Търся сунгурларска ракия, но, уви, такава няма. Е, ще ям баровска манджа.

    “Може ли едно блъди мери и една топла минерална вода?” – казвам.

    “Да, разбира се.” – отвръща сервитьорката и понечва да си тръгне.

    “Извинете! Имате ли нож и вилица?” – спирам я.

    Тя свива ръце, смръщва лице и отговаря:

    “Да.”

    “Бихте ли ми донесли едни, ако може?”

    Момичето се овладява и си продължава с работата.

    Идва ред и аз да си свърша работата. Решавам да изчакам, докато дойдат нещата за пиене. Не върви да се яде без да си промиеш небцето. А моето е чувствително.

    Получавам си нужното. Точно от ляво до мен има две момичета. На предната маса седи жена с мъжа си. От дясно ми е улицата. Аз си взимам пликчето със сиренето и лука, разтварям го и го слагам до себе си. Отпивам си от блъди мерито и водата. Взимам ножа и вилицата. Отрязвам си парче лук. Загризвам и се наслаждавам. Междувременно пиша в тефтера си. Всичко изглежда така:

    Преди

    Докато хапвам, виждам сервитьорката да се задава със сол и пипер. Тамън си помислям, че има чувство за хумор и ще ми ги донесе и тя ги слага на хората пред мен. Тъжно. След още време ми прави впечатление, че на абсолютно никой не му пука. Хората си ходят, приказват си, забавляват се, а аз си ям лука и сиренето. Яко. Или не съм го направил достатъчно показно, или наистина на хората им е все едно, стига да не ги закачаш.

    Идва ми мисъл да си направя колекция от местата, в които съм ял лук и сирене. По-скоро да си създам хоби, щото хобитата ми са точно 0. Някакси никога животът не ми е бил толкова скучен, че да искам да имам хоби. Не, че съм бил щастлив, просто винаги съм имал кво да правя.

    Към края на пиршеството забелязвам в далечния ляво-преден ъгъл как една жена ме гледа, докато говори с мъжа си. Някакси странно ме гледа, все едно има дефект. Продължавам да си ям. Чат-пат ме поглежда, на мен ми е окей.

    Всичко приключва. Хапвам две дъвки, по-люти от лука, плащам сметката и си взимам снимка на резултата:

    След

  • Ден 2 -- фокуси

    Днес правих нескопосани фокуси. Ама наистина.

    Репертоарът ми беше съставен от тесте карти, 2 лева на стотинки, шапка и птиче от плюш. Изглеждах така:

    Аз

    Започнах още преди Витошка, срещайки един приятел, който се нарича Пафел. Ако аз правя неща извън зоната си на комфорт, то Пафел дефинира зоната на комфорт на хората около себе си. С други думи, за него няма притеснително нещо. Срещата беше страхотна, щото репетирах фокусите си с него. Той се засмя.

    Покрай него срещнах още двама приятели. Един пич, който свири най-добрия блус, който съм слушал, и неговата приятелка. Показах фокусите си и на тях. Бяха наполовина впечатлени. Тя се смееше, а той аха да ме изебава за некадърността ми. Изпратих ги, довърших си разговора с Пафел и продължих към Витошка. Чувствах се равно, непритеснен. Много интересно…

    Стигайки до Витошка, първите няколко хора, които се опитах да спра, ме отрязаха. Общо взето им казвах това:

    “Здравейте хора, обичате ли фокуси?”

    Те отговаряха:

    “Не.” или пък “Нямаме време.”

    Засмях се на чувството за отказ, което изпитах. Реших да сменя тактиката.

    “Здрасти пичове, няма да ви искам пари! Обичате ли фокуси?”

    Мълчание, лека усмивка и липса на опит за бягство. Супер!

    “Аз правя много яки фокуси, само че нескопосани. Ся ше ви покажа!”

    Вадя тестето карти и ги карам да си изберат една. Избират си, карам ги да я сложат по средата, ама леко издадена, че иначе няма да ми се получи фокуса. Те се засмиват, слагат я, аз се опитвам да разцепя тестето, така че картата да се вижда. Показвам им я.

    “Това ли е картата?”

    “Не.”

    “Супер! Видяхте ли, казах ви, че са нескопосани!”

    Продължавам с монетата. Пред очите им вадя стотинка от джоба си, скривам я в ръка и рязко я вадя от ухото на единия. Те се смеят тъпо, а на мен ми е още по-забавно. Завършвам с вадене на плюшено пате от шапка.

    Всъщност, първо изпускам патето и всички виждат, че то си е в шапката. Смутено го взимам от земята и го слагам обратно. После слагам ръка върху му и показвам шапката.

    “Не виждате патето, нали?”

    Пичовете се зачудват за момент и потвърждават. От началото на фокуса се опитвам да поддържам очен контакт с тях. Повдигам патето и казвам:

    “Ето, виждате ли! Пате!”

    Те ме гледат тъпо, но са усмихнати и дружелюбни. Говорим си за живота, стискаме си ръцете и им пожелавам забавна вечер. Те ме питат наистина ли не искам пари, щото това, което съм направил било много по-забавно от някои истински фокусници. Аз се засмивам и ги отпращам.

    Продължават да ми отказват въпреки новата тактика. Това се случва и въпреки, че си подбирам по-млади, по-дружелюбни компании. Забелязвам, че групите, в които има повече момичета се страхуват повече. Интересно.

    Заглеждам се в поредната група и изпадам в недоумение. Виждам приятел, с който не сме се засичали от 4-5 години, а като малки се скъсвахме да играем на село. Сега беше станал баси стилния. Прегръщаме се, говорим си за живота, показвам им фокуси, разменяме номера и се разделяме. Ако не бях излязал, никога нямаше да се случи :)

    След още няколко отказа срещам две приятелки, с едната от която се запознах преди месец на един арт фестивал.

    “Какво, днес кой ден е?” – пита ме тя – “Да не правиш комплименти?”

    “Не” – отговарям ѝ, – “днес ми е ден за фокуси, но въпреки това си много красива.” – тя се смее, а аз продължавам – “Сега, няма да ви искам пари! Обичате ли нескопосани фокуси?”

    Правя си номерата пред двете и продължавам с учудването си как много хора ги е страх да им направя фокуси, дори след като почнах да казвам, че е безплатно. За да им покажа, решавам да спра двойка, които минават покрай нас. Те пък взеха, че спряха. Бяха тийнейджъри, много сладки, дружелюбни и усмихнати. При тях номерът с монетата ми се получи невероятно яко. Скопосано, дето се вика. Пожелах им забавления и продължих да си говоря с момичетата. После и с тях си казахме чао.

    Останалото е безинтересно. Някакси се затворих поради последвалите откази и стигнах до момента, че не исках да приближавам никого. Почаках още десет минути и си тръгнах. По път пуснах стотинките в джоба си на музикантите, които свириха до мен през цялото забавление. Бяха добри.


    Това е цялата история. Докато се прибирах се чудих на затварянето си накрая, после полеко почнах да осъзнавам колко яко е. Срещнах се с готини приятели, на 5 от 12 групи направих по-забавна вечерта. Това си е почти 50% успех. Още няколко вечери и сигурно ще мога да спра всеки човек на улицата и да му помогна да се забавлява.

    Утре: сирене и лук.

  • 100 дни социални абсурди

    Не пиша от много време, именно защото забелязах колко е абсурдно да се пише без да се практикува. За това почвам серия от практически постове, с които целя да изкореня всички свои страхове като, естествено, запазя рационалното.

    Наскоро в главата ми се заформи една мисъл за това как хората ни е страх от това да изглеждаме лошо пред други хора. Съмнявам се, че има рационална причина за този страх. Е, реших да си докажа това като в следните 100 дни ще правя социални абсурди – с други думи, действия, които на мен ми се струват обществено неприемливи. В резултат на този експеримент или ще разбера, че е правилно да се притесняваме от действията си около хората, или ще осъзная, че е все едно какво правим.

    Започвам с нещо просто. Отивам пред кафе, близо до хората, и гледам в продължение на 5 минути в нищото. Изглеждам по точно ето този начин:

    Аз

    Часът е 18:00. Тръгвайки от нас има тръпка. Колкото повече се приближавам до кафето, тази тръпка стои константна. Избирам си Мементо на НДК:

    Memento

    След снимката заставам неподвижно, с ръка в левия джоб и най-празното, безизразно лице, на което съм способен. Броя на ум 5 пъти по 60. Гледам в точка и с периферното си зрение забелязвам как единият от барманите гледа мен. Други хора не обръщат внимание, дори не се смущават. Няколко пъти очаквах да дойде сервитьор при мен и да ме помоли да си тръгна. Не стана. Времето приключи, аз си тръгнах.

    След кратка ретроспекция, смятам че нещото което направих можеше да е по-сериозно. Например, ако бях забил главата си в стъклото на ресторант, щеше да е по-странно. Е, все пак, почваме от малкото и градим нагоре. Идните дни ще правя следното:

    1. Ден 2 – четвъртък, вечер. Заставам на Витошка и правя нескопосани магически трикове.
    2. Ден 3 – петък, ще облека риза и панталони, ще седна в тузарско кафе и ще почна да ям сирене и лук.
    3. Ден 4 – събота, време за разходки. Минавам цялата Витошка пляскайки с ръце над главата си.
    4. Ден 5 – неделя, смятам че жените получават малко комплименти. Ще направя искрен комплимент на 100 жени, които срещна на улицата.

    P.S.: Препрочитайки поста си, осъзнавам колко психопатско звучи. Въпреки това, целя добро за мен и за хората, които може да получат нещо, освобождавайки се от социалния си страх.

  • Да създаваш от излишък

    За пореден път поспах. Вече минал ступора от събуждането, връщам лентата 4 години назад. Първата ми седмица в София. Минаваше толкова бавно, че можех много ясно да си спомня всеки един ден с какво ме е заредил. Именно, със скука, работа и страх. Първата ми година в София. Горещо лято, намирам се някъде в планината. Искам да се върна в София. В период на известна доза работохолизъм съм и тъкмо завършил първата си книга. След още две години се скъсвам от бачкане, желаещ да постигна някакви цели. Бутам университет, бутам работа, даже бутам отношения с някакви хора. Ама то от бутане, нещата падат.

    Сега. Целият юли ми мина в почивки и хора. Сформирах страхотни преживявания и научих много. Това се случи благодарение на тия последни 4 години. Разбрах, че няма смисъл да градиш живота си около работата. Именно обратното трябва да се случва. Разбрах, че 6 часа на ден стигат да се постигне много. Разбрах, че без сън човек остава някакси уморен. Разбрах, че хората и качественото общуване с тях са най-полезният начин, по който човек може да си прекара деня. Разбрах какво значи да имаш излишък от енергия.

    Именно за това искам да говоря. Излишък от енергия е да стоиш, да ти дойде идея и да вложиш качество в реализацията ѝ. Излишък от енергия е да можеш да чуваш някого и да му помогнеш сам да оползотвори възможностите пред себе си. Излишък от енергия е състоянието, в което едно същество може да даде най-много на себе си, а после и на света.

    Това не е есе. Това е пожелание за радост, осъзнатост и сила.

  • Да отгледаш цвете

    Понеделникът на тази седмица беше типичен. Сутринта почна трудно, обедът стана лек, а малко след това вече бях разбрал колко наспан и доволен се чувствам от живота. Не, че бях спал цял ден. Напротив, в 8:30 сутринта бях станал, към 9:00 закусил, а в 10:00 вече бях решил един проблем, последван от няколко други. Всъщност “проблем” казват, че била лоша дума, за това ще използвам “възможност”. Както и да е, вечерта беше интересното нещо на днешния понеделник и то не за друго, ами защото беше най-обикновена, не приютяваща нищо повече от добър разговор между приятели.

    Всичко започна от една лекция. Слушахме как един индиец открил радостта в така нареченото дигитално номадство. Той приказваше, макар и малко бързо, със силен акцент, за това как пътувал. Първо из Индия, после из Европа. Сега бил за месец в София, а после дълбоко се надявал да му издадат виза за да може да продължи пътуванията си. На тази лекция бяхме аз, Краси и Юли. Все хора, все търсещи тва-онова и минаващи през желанието да пооправим кармата си, за да ни се случват по-добри работи. Кармата си не оправихме, но пък ядохме бургери.

    Аз бях гладен още както почна лекцията. На всичкото отгоре, индиецът говореше твърде много за любовта си към храната като основна причина да обиколи толкоз много свят. След 1 час и 15 минути, няколко тъпи въпроса от страна на персонаж от публиката и няколко научени работи, аз, Краси и Юли се озовахме на една пейка и развивахме стратегия за това какво и как ще ядем. Юли спомена за едни прекрасни бургери до НДК, което страхотно се връзваше с нежеланието ни да прекараме поредната вечер в ресторант, говорейки си с учтиви сервитьори и подготвящи що-годе добри бакшиши. Всъщност, готиното е, че като ходиш много често на едно и също място да хапваш може да почнеш да оставаш по-дребни суми. Става малко като заплата на сервитьорите… Но, това е друга тема.

    До бургерите стигнахме усмихнати. Посрещна ни едно още по-усмихнато момиче, което беше доста объркано. Зарадвах ѝ се, полафихме си, поръчахме си бургер, докато не стана време за водата. Исках вода, топла, хубава. Нямаше, но пък имаше сок от бъз. Сокът от бъз е невероятен. Толкова готин, че едно време баба и дядо ми носиха вместо буркани и манджа, бутилки с домашен сок от бъз. Ех, първи курс… Да, ама за сока от бъз нямаше чашки. Бидейки със зорък поглед (викат ми Леголас) мернах чашки за кафе и бързо убедих момичето да ми сипе сок в две от тях. Обнадежден получих новината, че момичето не знае цената на сока от бъз. Въздъхнах, усмихнах се най-чаровно и я успокоих, че няма проблем. Трите дабъл бейкън бургера бяха достатъчни.

    Докато тя ги приготви, отидохме за бири. Там ни посрещна също толкова разговорлив и щастлив младеж, който аха да пусне поредната забавна шега и си тръгнахме.

    Дотук с прелюдията. Случиха се още доста забавни и тъжни неща по пътя, но в крайна сметка си намерихме една красива пейка до фонтаните на НДК и започнахме да говорим. Говорихме и то доста приятно. По дяволите, толкова приятен разговор не бях уважавал от месеци. И се стигна до есенцията. В живота има два начина да постигнеш нещо:

    1. Да хванеш юздите му, да буташ, дърпаш, крещиш и дерзаеш, докато не те изхвърли или не постигнеш целта си; или
    2. Да отгледаш цвете

    Намирам първия начин за доста тегав и ненужен. Не, че с него няма да постигнеш каквото искаш, но първо ще трябва да се научиш да яздиш, после да падаш от коня, по някое време ще станеш груб, ядосан, бърз, бърз, бърз… И докато се усетиш, хоп, стигнал си до целта си, ама си взел та си изпуснал пейзажа на прерията, тундрата или там каквото си искал да видиш по пътя.

    От друга страна, можеш просто да посадиш цвете, да се погрижиш за него, докато хване корен и после, със съвсем малко усилия, да го оставиш да расте, расте, расте, а ти да му се радваш, радваш, радваш. И така хем ще постигнеш целта си, хем няма да си изпуснал гледката.

    Да отгледаш цвете значи с някое малко действие да посееш целта си и после да влагаш само нужната енергия за да я постигнеш. Защото, когато почнеш да вършиш твърде много работа, забравяш за какво я вършиш и загубваш поглед върху това как я вършиш. Да отгледаш цвете значи да не се привързваш към това какъв ще бъде пътят до твоята цел. Иначе, може да изпуснеш някое разклонение, което да те отведе по-бързо до целта. Да отгледаш цвете значи да не се привързваш към това как ще се прояви твоята цел, когато я постигнеш. Защото времето минава и проявленията на целите ни се менят всеки миг.

    Това сякаш е пътят, по който с най-малко усилия и стрес, постигаш това, от което имаш нужда. Това е и пътят, за който трябва най-много учене и счупени опити за да се схване. Защото въпреки че звучи много лесно, балансът между действие и бездействие е лесно нарушим в началото. Ако действаш твърде малко и те мързи, цветето няма да захване корени. Ако действаш твърде много и не те мързи, цветето може да стане прекрасна градина, която си твърде осакатен за да видиш.

    Например, аз искам да съм много добър разработчик на софтуер. Това значи да имам опит в постоянно развиващи се компании, да уча и да общувам с много професионалисти. Ако подходя с хващането на юздите на тази цел, ще си напълня деня с неща за учене, с проекти за работа, с хора за срещане. Ще си направя план за следващите години в кои компании и университети искам да бъда. Ще си поставя цели и системи за това как да бъда перфектен. И да, след няколко години ще имам това, което съм искал, друг е въпросът дали ще му се радвам и колко хора ще съм наранил по пътя. Ако подходя към тази цел с отглеждането на цвете, ще се стремя спрямо текущата ми ситуация да уча каквото е нужно, да наблюдавам, да си приказвам, да не действам без нужда. Да си почивам. И да, може би чак след десет години ще съм много добър разработчик на софтуер, но ще съм минал по път, който винаги ме е изпълвал с щастие и винаги е бил, това което ми е нужно в момента, а не това, което може да ми е нужно в бъдеще.

    Например, аз искам да видя много от света. Ако подхвана тази цел хващайки юздите, още от сега щях да тръгна да си правя план за това откъде, как и защо искам да мина, какво искам да получа от всяка посетена част и кога искам да приключа с пътуването. В крайна сметка, ако успея много добре с планирането, може би ще съм супер доволен и развит накрая на пътешествието. Но ако планът се счупи по средата, ще се разочаровам както от очакванията си за пътя, така и от очакванията си за целта. Ако искам да отгледам цвете, просто ще видя първата най-близка държава, в която искам да съм, ще си взема най-нужното оборудване, ще уведомя хората, които зависят от мен и ще тръгна. Може да се върна след ден, месец, може след година да съм на другия край на света, може и никога да не се върна или да променя мястото си. Но ще знам, че това е нещото, което трябва да ми се случва. Е, може и в някой период да мия тоалетни, щото не мога да си намеря пари за билет обратно. Да отгледаш цвете не значи да спреш да мислиш и да следваш логиката.

    По-интересен е примерът с това да отгледаш общество, организация, движение. Да кажем, че аз съм доста недоволен от обслужването в ресторантите в страната. Аз имам желание да направя място, където обслужването и храната да са страхотни и цените да са нормални. Ако хвана юздите, ще почна да правя планове, да се свързвам с хора, да чета и да се интересувам, да правя 12-часови работни дни за да постигна нужното. И накрая, след няколко месеца ще отворя нещо и то ще е много добро. И може и да фалира, щото около всичкото това четене съм пропуснал да се адаптирам и да си почина. Може и да стане най-добрата верига в страната и да ме направи милионер. Но и в двата случая ще съм се сцепил от работа и ще съм вървял като кон с капаци към някаква цел, която може би съм забравил за какво ми е. Още повече, сигурно цял живот ще поддържам тая цел, неможещ да подхвана други цели, поради това, че “нямам време”. А мога и да отгледам цвете. Ще се интересувам, ще чета, ще видя минималното нужно за отварянето на един ресторант и ще се фокусирам върху целта си: доброто обслужване и качествената храна. Ще го отворя след месеци и няма да е перфектен. Ще работя малко за да не изгубвам целта си и да съм отворен към нови възможности за постигането ѝ. И ще съм много осъзнат за това кога е дошъл момента да оставя нещото да се развива само, отварящо ми възможности за нови цели и постижения.

    Да отгледаш цвете звучи простичко, но твърдя че е много по-сложно от това да се бъхтиш 24/7 без социални контакти, сън и качествена храна. По-сложно е, защото в процеса трябва да мислиш, да наблюдаваш и да действаш само, когато трябва, но и трябва да не те мързи. Това е доста страшно.

  • Пътуване на запад

    Да пиша за теорията за дългосрочно щастие на запада се оказва по-трудно отколкото си мислих. В главата ми се въртят клиширани фрази като “трябва да си позитивен”, “трябва да постигаш това, което желаеш”, “трябва да се бориш”, “трябва да не се отказваш”. И покрай тия фрази ми се въртят забавни заглавия на книги като “Пилешка супа за душата”. И понеже все пак виждам някакво парче стойност в клишетата, смятам че ще е хубаво да ги разгледам и да видя защо може би ще ми помогнат да водя живота си в насоката, която аз искам.

    Има една мъдрост за справяне със задачи и проблеми, която понякога работи. Тази мъдрост е “Разделяй и владей”. Ще я последвам и ще разцепя нещото наречено дългосрочно щастие на 4-ри подзадачи или индикатори на дългосрочното щастие. Също така, ще приема, че тези индикатори са причина за дългосрочното щастие. Те се изразяват в:

    1. Спокойна и адекватна реакция по време на тежки събития от живота – загуба, драми, стрес и прочие
    2. Развитие на способността да си самосъздадеш мигновена радост
    3. Чувството у другите за теб – дали те смятат за щастлив, дали чувстват увереност, че можеш да им помогнеш да са щастливи, дали не виждат щастието ти за престорено
    4. Способността да предотвратиш неприятна ситуация преди да се проявила

    Първите две точки са субективни, но представляват две противодействия срещу нещастието. Първото противодействие е срещу тежките събития, които са склонни да ни мятат в дълбокия край на страдението. Ако на тях реагираме спокойно, с разбиране и с коректни действия, лесно може да вземем най-хубавото и да научим най-много. Второто противодействие е нужно за тези моменти, когато се чувстваш никак или просто трябва отнякъде да събереш сила за да свършиш нещо важно. Твърдя, че ако успееш да си създадеш мигновена радост, то това е основа за бъдеща мотивация да свършиш определено действие.

    Третият индикатор има способността да стане обективен, ако достатъчен брой хора дадат информация за това как се чувстват около теб. Неговата цел е да предотврати някакви грешки в точки 1 и 2. Пък и когато се случи 3, правилните за теб хора искат да са с теб, което премахва самотата.

    Последният индикатор е може би най-практичното умение от всички. Защото, ако човек развие способността да разбира кога действията му могат да доведат до нещо ненужно неприятно, то той може да предотвратява тия действия и да избере такива, които вместо към неприятност биха го довели към печалба.

    Точки 1 и 2 звучат доста като позитивно мислене, но не са, защото позитивното мислене изключва адекватното действие и разпознаване на текущата ситуация. В случая, 1 и 2 трябва да се проявят само след като човек е разбрал реалността и е време да измисли адекватни действия за да я промени, които действия не са изопачени от моментния стрес.

    Сега, на базата на моя опит и прочетени книги, ще изредя хипотези за действия и навици, които биха довели до изпълнението на горните 4-ри индикатора, които пък имам хипотезата, че са причина за дългосрочното щастие. Обърнете внимание на думата хипотеза и на това как мисълта ми може да се счупи на две места: първо, ако покажа, че всички долуизредени действия и навици не водят до 4-рите индикатора и второ, което е по-фатално, ако въпреки изпълнението на 4-рите индикатора, разбера че те не водят до дългосрочно щастие.

    Хипотези за действия и навици:

    • Търпение
    • Осъзнатост и концентрация за всичко, което се случва в момента
    • Неразсейване с бъдеще и минало, освен когато не правиш целенасочен анализ за да предотвратиш действия водещи до страдание
    • Обръщане на внимание върху ползите от дадена ситуация и това как могат да се впрегнат за подобряването на ситуацията
    • Прилагане на разумно съчувствие и помощ на другите, когато те имат нужда. Под “разумно” имам предвид да ги научиш как да излязат от бедата, а не да ги изкараш от бедата
    • Активно развитие на социални умения като - общуване, запознанства, създаване на трайни и силни приятелства, създаване на приятна компания от нищото, създаване на света около теб заедно с други хора
    • Постоянен наивен подход към всеки, който смята че може да те научи на нещо. Твоя си е отговорността дали ще му се довериш, но ако се направиш на знаещ, има вероятност човекът отсреща да се затвори и да не ти каже потенциално полезна информация
    • Избягването на съжалението - то най-малкото кара хората да се чувстват още по-жалки
    • Сигурност в основни принципи в дадена сфера и постоянното изпитание на верността им в различни ситуации. Това ми се струва особено важно за точка 4 от по-горните, защото обикновено облягайки се на основни принципи човек предотвратява кофти ситуации. От друга страна, поставяйки ги под въпрос ние сме сигурни, че не се вкопчваме във вече неработещи идеи
    • Развитие на дълбоко разбиране за любовта и отдаването ѝ към всички същества

    Сигурно има още умения, но вече почнах да си ги изсмуквам от пръстите за това ще спра. Препрочитайки ги за пореден път, разбирам че някои са заимствани от източната философия, но са написани със западна рамка на мислене.

    В последващите статии/есета/постове ще ги разнищвам и ще дълбая защо някои от тях са разумни, пък други пълен абсурд, а също така ще се опитвам и да събирам данни за това как всяко от тях е повлияло на горните 4 точки за дългосрочно щастие. Естествено, понякога мога да напиша статия несвързана с дългосрочното щастие за да разведря мисленето си в друга насока. Например, много скоро ще напиша нещо за Volontime и Camplight :)

  • За силните магарета

    Днес по план трябва да продължа писанията си от предната статия. Няма да го направя, защото не се чувствам вдъхновен. Което ме води на мисълта да разсъждавам за това откъде идва вдъхновението и какво правим в тези моменти на слабост, когато много знаем, че трябва да действаме по определен начин и това действие ще ни донесе щастие, но не го правим.

    И тук, без всякаква основа ще трябва да зачекна понятието “сила”. Какво значи един човек да е силен и защо толкова много се цени това умение? След като разгледам това, ще продължа с тези моменти на слабост, приемайки и може би правейки грешката да дефинирам слабост като противоположната думичка на сила. После, разбирайки моментите, ще се опитам да разбера как може човек да се пребори със слабостта си и да я превърне в полезно действие. Всичко това ще направя с цел да видя как човек всеки момент може да разгърне максималния си потенциал и така да е една идея по-близо до съвършеното щастие.

    Та, снощи беше много забавна вечер. И след всяка забавна вечер, последващите дни имат шанса да са малко чоглави. Едни такива с аромата на махмурлук и невежеството на недоспиването. Които пък аспекти на състоянията на човек водят до това, че ако има интересни неща за вършене следващия ден те или няма да се свършат, или ще се свършат некачествено. Е, при мен, въпреки усилията ми, тази неделя е малко работна. Ставайки, взимайки си някакъв душ, закусвайки, правейки си кафе, чакайки, най-накрая дойде време да спра да се заблуждавам, че деня е безкраен и да седна на трибуквеника си за да поработя. Някаквото количество дисциплина, което имам ми позволи да съм що-годе продуктивен. Докато не свърших първата задача и не се сетих, че съм си поставил за цел да пиша в блога си всяка седмица и да завърша нещото наречено ФМИ.

    Така стигнах до желанието да гледам филм и да оставя останалите задачи за след това. Но понеже гледането на филм понякога изисква предварителна подготовка (скоростта на интернет все още не е в порядъка на гигабайти в секунда), реших да запълня времето си с това да почна да пиша блог статията си. И така, стигнах до този ред, който четете в момента. Някакси успях да се вдъхновя и да подтисна първичните си желания. Забавно. Сега въпросът е да доведа начинанието до край.

    Какво е сила и има ли смисъл човек да се опитва да бъде силен?

    Аз разбирам понятието “сила” като способността да промениш всеки един момент по начин, по който моментът да ти доставя дългосрочно удоволствие. Еквивалентна дефиниция е: “сила” е способността да правиш от живота си това, което искаш. И тук примерите за силни хора почват от това да отидеш на скучно място и да си направиш купона въпреки това, да научиш трудно умение и да обогатиш живота си с него, да се измъкнеш от кофти ситуация. Това са, да ги наречем, повърхностните прояви на сила. Човек може и да проявява сила към другите. Например, като помогне на някой да преживее тежък момент, като слуша с разбиране какво му говорят, като не се изнервя, когато някой му се ядоса, като не проявява гняв към когото и да било, като е търпелив и подхожда с разбиране към невежеството на другите. И освен личностните прояви на сила, виждам и абстрактни такива. Ще ги дефинирам с качества: търпение, спокойствие, осъзнатост във всеки един момент, радост, споделяне на силни чувства с другите, непритеснение от това да изразиш любовта си. Сила е това нито да се вкарваш в ситуации много над твоите способности, нито да стоиш в зоната си на комфорт.

    Със сигурност пропускам нещо, но това са просто примери произлизащи от дефиницията за сила. Какво е слабост, тогава? Въпреки твърдението ми по-рано, слабост не е противоположното на сила. По-точно би било да дефинирам слабост като: Да се оставиш случайността да определя живота ти. Като тук има нещо много тънко, което трябва да се вземе предвид. Понякога е проява на сила да оставиш събитията да се оправят от само себе си. Това се нарича ненамеса или действено бездействие. С изключение на този аспект, слабост е всяко друго апатично, неосъзнато, невежо действие, което човек сътворява. Проявата на неосъзнат и неконтролиран гняв е много добър пример. Също така, причиняването на вреда от омраза и завист. Прикриването на истински чувства. Вкопчването в нещо или някой. Неспособността да изслушаш някой, когато той има нужда от това.

    И отново, слабостта има едно много приятно качество, че понякога тя е приемлива. Защото хората растем и се развиваме и понякога наистина, ама наистина искаме да сме силни, но се пречупваме, проваляме се и против желанията си нараняваме себе си и хората около нас. Това може да се превърне в сила, ако си го признаем, извиним се и си вземем поука от действията.

    Та, след тези донякъде коректни, но и малко догматични, дефиниции на слабост и сила, има ли смисъл човек да се опитва да е силен? Има ли смисъл човек да се опитва да е слаб? Не знам. За мен е по-интересно да се опитвам да правя живота си такъв какъвто аз искам да е. Все още съм много зле в това отношение, но пък пътя е прекрасен и интересен. Най-забавни са дните на огромните провали и откази. Тогава, от една страна ми е най-тегаво, от друга, май точно в тях израствам. Днес определено ми е такъв ден.

    Това е за силата и слабостта. В момента, единствения начин, който виждам за справянето с моментите на слабост е практикуването. Прави гадните неща, които те водят до целите, които искаш да постигнеш, преживявай провалите си и никога не се отказвай от живота. И сякаш в това израстване единствената най-голяма опасност е да се откажеш от живота. Поради тая причина може би понякога е много хубаво човек да си почине от предизвикателствата и за ден-два да постои в зоната си на комфорт. А може би не. Трябва да се тества…

  • Дългосрочното щастие

    Днес ще се опитам да попиша за нещото наречено дългосрочно щастие. Това е нещо, от чието постигане съм все още много далеч, за това приемайте аргументите и заключенията ми с щипка сол, че дори и лъжица оцет.

    Дефинирам дългосрочното щастие като неспираща завършеност, удовлетвореност, сигурност, която имаме умението да постигнем дори в трудни моменти. Доста разклатена дефиниция, но ще разбера дали ми е полезна, ако не стигна до противоречие в заключенията, които правя от нея. Пък тези заключения може и да не ги постигна в рамките на живота си. Е, ще поживеем и ще видим, пък даже и ще се позабавляваме.

    Изглежда, че има два начина за постигане на това дългосрочно щастие. Единият е свързан с източната култура, а другият със западната. На юг и на север няма да гледам, щото на едното място е много студено, пък на другото твърде топло. Общо взето (и то толкова общо, че рискът от грешка е голям), източната култура намира дългосрочното щастие в оставянето, действеното бездействие и даряването на щастие на другите. Нека разгледаме какво означава всяко едно от тия неща. На първо място, под оставяне се има предвид човек да не се вкопчва в нещата, които желае и които иска да постигне. Целта е да наблюдаваш какво се случва около теб и да реагираш спрямо ситуацията, да си адаптивен, да се отказваш от това, което искаш, но което не би ти помогнало. Естествено, това не значи да нямаш мечти и цели, а да разбираш кога някои от твоите мечти и цели биха ти навредили при постигането им или пък някои от стъпките за постигане на твоите мечти и цели, през които толкова много искаш да преминеш, са неадекватни. Твърдя, че когато човек усети твърде голямо желание да направи нещо, тогава има риск това действие да е злотворно за него. Толкова за оставянето. Следва действеното бездействие. Това е нещо много близко до апатията, ама не е апатия. Тук целта е първо, да разбираш кога най-доброто действие е търпението, и второ, да си стигнал такова майсторство в живота, че да не се замисляш при действията си и въпреки това те да ти се получават ефективни и да постигат твоите цели. Частен случай на второто нещо е да си постигнал майсторство в някое умение. Писателите, художниците, дизайнерите, програмистите и въобще хората, които имат трудни и интересни професии, се сблъскват с това нещо под формата на flow. Flow-ът е едно такова приятно чувство на вливане на момент в следващия, на липса на мисъл, на действието в най-чистия си вид, извършено заради самото действие. Докато пиша тези редове, аз съм във flow. И за да илюстрирам още по-цветущо, пикае ми се, ама почти не го забелязвам, щото ми е много интересно да пиша и пиша заради самото нанизване на дума след дума в изречение, в параграф, в творба, в цикъл от завършени мисли, в книга, в живот описан на парче материя, носещо данни. И, накрая, идва даряването на щастие на другите. Това се случва в момента, в който осъзнаеш, че всички сме едно цяло и помагайки на съществото до теб, ти помагаш на себе си и на света. Чувстваш, че макар и малък, допринасяш за нещо огромно. В тази трета точка аз имам големи съмнения, защото много лесно виждам как може да доведе света до експлоатирани и експлоатиращи. Съответно по-горната дефиниция и разбиране са по-скоро вербатим взети от хора, с които съм говорил по темата.

    След като разнищих разбирането на източната култура, да видим какви изводи мога да си направя от него. Това след кратък антракт – вече наистина ми се ходи до тоалетната.

    Тези три инструмента предоставени от източната култура – оставянето, бездейственото действие и даряването на щастие – имат доста логични причини да помагат за постигането на дългосрочно щастие. Първо, чрез оставянето ние ставаме адаптивни за средата, в която живеем и имаме способността да реагираме адекватно на каквото и да било злодействие. Така развиваме умение да правим от неприятното полезно. Второ, чрез бездейственото действие ние много добре разбираме кога сме на ръба на възможностите си, кога сме го прекрачили и кога вършим нещо, което не ни развива по никакъв начин. Ако сме прекрачили ръба на възможностите си, тогава страдаме, защото се опитваме да постигнем нещо, за което не сме израстнали. Това може да ни убие. Ако сме под ръба на възможностите си, също страдаме, защото не ни се случва нищо ново, изпадаме в рутина, в ненужност от нашия интелект и способности. Това може да ни убие. Ако сме на ръба на възможностите си (livin’ on the edge, tararara), тогава сме предизвикани от проблеми, които можем да решим и след чието решение се развиваме, научаваме нещо ново, постигаме нещо. Това ни кара да живеем. Когато усетим момент на несигурност, умното е ненамеса, защото несигурността е един от индикаторите, че сме минали отвъд или под ръба на въможностите си. Последно, чрез даряването на щастие на другите, не знам какво си помагаме… За това ще понищя върху тази тема.

    Защо смятам даряването на щастие на другите за пагубно? Ще започна с аналогия и ще завърша с дедукция. Та, представете си следното, има един просяк на улицата, който цял 8-часов работен ден седи и иска на хората пари за да яде. Да кажем, че ако му пуснете 100 кинта той ще е много щастлив. Вие, с женаието си да дарите щастие на другите, всеки ден минавате и му пускате по 100 кинта. Естествено, идва момента, в който фалирате, отивате на улицата и незнаейки какво да правите, почвате да просите. От своя страна, просякът преживява няколко месеца добре, но после, свършвайки парите, сяда до вас да ви прави компания. Или пък си намира друг човек за експлоатиране и продължава щастливия си живот. Естествено, аналогиите са доста слаб инструмент за правене на изводи. Със същия успех мога да дам подобен пример, който завършва благополучно. За това, да формализираме. Имаме двама човека, от които единият се нуждае, другият е способен. Способният има качеството да дарява щастие на другите в нужда. Поради тая причина той почва да дава на нуждаещия се, без да очаква нещо в замяна. Нуждаещият се, първо става зависим от способния, второ не дава нищо на никого и чупи принципа за даряване на щастие на другите. И накрая, запитайте се, ако дойде някой при вас и постоянно ви се оплаква колко е некадърен и как никога не му се получават нещата, вие ще харесате ли този човек? Ще искате ли да създадете приятелство и връзка с него?

    Замисляйки се, обаче, виждам един начин, по който даряването на щастие може да е адски полезно. И това е, ако сложим малка уловка в дефиницията му. Даряването на щастие не е това ти да дадеш нещо на човека в нужда, а да го научиш как да е способен сам да преодолее нуждата си. Дет’ се вика дай на човека риба и той ще се нахрани за вечерта, научи го да лови риба и никога няма да е гладен. Ако поставим даряването на щастие в тази светлина, това е много разумно действие поради няколко причини: никой не те експлоатира, човекът, на който помагаш става независим и достатъчно силен да помага на другите и има голяма вероятност човекът на когото си помогнал да ти остане верен и да ти върне услугата. Хах, определено даряването на щастие си е за цяло отделно есе.

    Та, ето как принципите, които съм видял в източната култура може да помогнат на човек да постигне дългосрочно щастие. Препрочитайки ги, разбирам, че те са доста пречупени през виждането на западните народи – именно, търсенето на полза от всяко нещо, прагматизмът. Това е проблем до някаква степен, защото в основата на източната култура лежи целта за пълното отделяне от живота и нетърсенето на печалба от действията ти. Но пък, също така, източните “религии” много държат на това човек да намери своето в тях и да ги адаптира, така че да са му полезни. Западните хора имаме други ползи, разбирания и желания за живота, така че до някъде е окей да пречупя тези принципи през нашето виждане.

    И тук идва реда на западната култура. Какви са “нашите” принципи? Ами, смятам че те са микс от философията на Айн Ранд, капитализма като цяло, творби на хора като Robin Sharma и Tony Robbins, и прочие “модерна” философия. Преди да почна ще споделя, че да, коучовете и книгите за самопомощ са интересни, но не, не смятам, че са адекватни. Това е поради простата причина, че в тях се разчита страшно много на силна реторика. Те помагат на средния западен човек да стане нещо повече, но забравят да го учат на способността да мисли и да си изгради собствена философия за живота, собствена идентичност. Да, ако това ти помогне да живееш щастлив живот, супер! Но това не е моето разбиране за щастлив живот и за това не съм окей с него. Тъй че, неприязънта ми е чисто субективна.

    Да продължим със запада. Там се говори за няколко неща: излизане от зоната ти на комфорт, постоянния стремеж да си по-добър, по-желан, по-можещ, и зачепкването на качества като сигурност на другите в теб, сила, влияние. Покрай това влиза и прикрития егоизъм с целта да трупаш капитал за да изживяваш още нови и нови и нови неща. А, да не забравяме и това да не се отказваш от целите си и да си искаш своето на всяка цена. Тук нещата стават доста дебели и, както изглежда, принципите не са толкова генерализирани и чисти. И понеже усещам как способността ми да пиша с качеството, което искам намалява, ще оставя разглеждането на запада за следващия път. Там се надявам и да достигна до действията, които ще тествам за да видя дали биха ме доближи с една идея до дългосрочното щастие.

  • Перфектния ден

    Продължавам с разсъжденията за основите на живота. Мислих си да почна с разнищването на понятието сила. Колкото и да се опитвах, обаче, все се получаваше така, че това понятие някакси седеше в нищото, самотно и въпреки добрите му дефиниции, беше безсмислено и ненужно. Покрай него в главата ми често идваха думичките истина и лъжа. Те са също доста основни, но отново стояха празни. В крайна сметка, трябваше да се примиря и да се откопча от началните си представи за това как ще изглежда това есе и да предпочета реалността.

    Реалността, естествено, си има доста аспекти, някои от които лъжливи. Например, доста хора си мислят, че са играчи, но всъщност се оказват играчки. Нищо лошо в това, но еволюционно погледнато тези хора губят в живота макар и да не го осъзнават. Тук се закачам за думичката еволюция. Нека смисълът на живота е еволюцията. Всеки човек цели да създаде поколение, което да създаде поколение, което в последствие да създаде род. За да се създаде поколение трябва да оцелееш, докато може да се размножаваш, а след това трябва да си достатъчно таферен за да може да си намериш половинка и да я зарибиш да си направите дете или пък цяло стадо с дечица. Даже, ако са толкова много, че трябва да кръщавате момичетата с четни номера, а момчетата с нечетни номера, поради липса на креативност, още по-добре. Вече, все някое от вашите десетки деца ще си има деца и от там нататък сте живи еволюционно. Ама, това е страшно лесно. Всеки човек, освен може би тези които са случили на много лоша генетика, може да си намери половинка и да си създаде поколение. И въпреки това, не се задоволяваме с тази проста перспектива. Е, да кажем, циганите (пък и някои българи) на село са си супер с това да си купят булка и да създадат малки циганчета. Но пък ако се загледате в един град, ще видите, че има много самотни, млади хора, които я друсат, я пият, я се сцепват да изкарват пари и слава, но така и нещат да си създадат деца и поколение. Така че май в еволюцията има нещо гнило и това не са гробовете на предците ни.

    Ама, дайте да не гледаме на живота все едно има смисъл. Защо трябва да има смисъл? Напротив, твърдя че животът е за това да го живеем приятно. Където “приятно” може и да значи много “лоши” действия. Пък “лошо” си е вашата и моята дефиниции за лошо. Просто етикет на съвкупност от преживявания, както всички други думи.

    Тук идва място за аргумента свързан с приятността. Ако имам достатъчно пари, мога всеки ден да съм на тежки наркотици и да ми е приятно в моята си реалност. Мога, също така, да се постарая да полудея и да почна да живея някъде другаде, извън този свят. Винаги мога да избягам от живота и да ми е приятно. Дали? Хм, ако полудея или почна да се друсам си намалям сериозно шансовете за поколение. Ама, нали не ни пука за еволюцията като смисъл на живота, така че липсата на моето поколение няма да ми е проблем. От друга страна, определени способи за бягство от живота с цел приятност, водят до кратък живот. Ако искаме да максимизираме приятността, то трябва да максимизираме и дължината на живота си. Следователно наркотиците, лудостта и може би всички варианти на твърде устременото бягане от реалността не са оптималния начин, по който да живеем живота си. По-просто казано, има краткосрочно и дългосрочно щастие.

    За сега тези аргументи звучат разумно. Нека подълбаем върху тия два вида щастие. Всъщност, ние подълбахме върху краткосрочното щастие доста. Примери за него не мисля да давам, защото се стремя да не казвам на хората как да си живеят живота, освен ако наистина не го искат. За мен, краткосрочно щастие е всяко действие, което е лесно за извършване и малко след извършването си, те прави отново нещастен. Също така, краткосрочното щастие има периодичност. И последно, ако имаме несвършващо количество ресурси за постигане на определен вид краткосрочно щастие, можем да пропуснем момента с достигането на нещастието. Не съм виждал, чувал или чел за човек, който е имал неограничено количество ресурси.

    Но да преминем към по-забавни неща. Дългосрочното щастие е неспиращо приятно усещане на завършеност, удовлетвореност, сигурност. Освен това, то включва способността в трудни моменти да реагираме адекватно, да ги превъзмогнем и отново да възвърнем усещането на завършеност, удовлетвореност, сигурност. Тук е много важно да се отбележи, че дългосрочното щастие не значи липса на моменти на тъга, несигурност, скука и прочие чувства. Тезата ми е, че то се постига благодарение на силата да превърнеш неприятното в полезно.

    Отново, доста разумни аргументи. Естествено, бидейки техният автор, в момента не мога да видя пролука в разсъжденията си. Сигурен съм, че ще намеря такава. Но да продължим с края на това есе.

    За да е пълноценен, един човек трябва да развива умения, които да му носят дългосрочно щастие. Следващия път ще почна да разнищвам какви може да са тия умения, а също така ще включа думичките ценности, добродетел и техните антиподи.

  • Вдъхновени философски змейове

    Желанието да творя от няколко месеца ме преследва. Мислих си отново да напиша някоя книжка, нещо по-зряло от Опасни човечета. Но да напишеш книга си е отговорност, особено ако ще ти е втората. Видите ли, писането на книга значи всяка сутрин да отделяш по време за поне 400 думи, щото думите си искат своето внимание. Пък и книгите са едни такива монолити, които твориш няколко години и накрая се надяваш все още темата им да е интересна на хората, които искаш да достигнеш. И мога да продължа с извиненията, но доста по-просто ще е да кажа – не ми се пише книга. За това реших да пиша есеподобни творения на философска тематика със свежи нотки хумор, доколкото това ми се отдава. Имайте предвид, че на моя хумор му трябва време да се свикне.

    И след поредното препрочитане на горните редове е време да продължа с есенцията.

    Планът ми е да изпиша един цикъл (в литературния смисъл на думата), с който да си дефинирам думички като “сила”, “слабост”, “цел”, “ценност”, “апатия” и прочие, а после, на базата на тези дефиниции, да изградя една философия, която ще си я нарека “моята философия”. Тази философия може би ще е приложима и за някого другиго, но в краткия си живот съм се убедил, че всеки човек живее по своите уникални правила и авторите, религиите и книгите за самопомощ, които поема само му помагат или да се обърка и приключи с живота си, или да получи идеи и вдъхновение за това какво иска от собствения си живот. Тъй, че не се подвеждайте, обичам да лъжа :)

    Тази поредица ще има едно странно свойство. Някои статии може да се пишат по няколко пъти, но с различни изводи и дефиниции. Например, днес мога да си мисля едно за понятието “сила”, а след месец или дори след няколко минути мога да се убедя, на базата на практиката си, че мисленето ми е било тотално грешно. На езика на IT-итата – ще има версии.


    Няма да почвам от първия ден с хардкор философията. Ще помисля защо избрах заглавието “Вдъхновени философски змейове” за статията. Има три думички в него, няма да ги изброявам, защото мисля че сте по-умни от това. “Вдъхновени” и “философски” избрах, щото от 2-3 месеца съм вдъхновен на философска вълна и най-накрая се убедих, че това вдъхновение не е моментна прищявка. “Змейове” избрах по аналогия със Стивън Кинг и една негова мисъл “Monsters are real, and ghosts are real too. They live inside us, and sometimes, they win.” Да, дълбоко осъзнавам, че е клиширано, но клише, което да те замисли е по-добре от нищо.

    И накрая, да се занимавам с логика не ми е привично. Убеден съм, че животът не е множество от правила, които да следваш и, че проблемите, които могат да се опишат и решат с помощта на логиката са много по-малко от всички проблеми на света. Напротив, често трябва да се прибягва до на пръв поглед безумни действия, заучени на базата на експерименти и така наречения “опит”. Поради тия причини тук ще има нескопосана логика и много примери, емпирика и мистицизъм.

  • Самота

    All the lonely people

    where do they all come from

    – The Beatles, Eleanor Rigby

    Това може да е един доста дълъг и личен пост. Пиша го за да ти помогна и да разбера някое-друго нещо за себе си. Пиша го на български, защото не искам в случая езикът да е бариера за това търсене. Със сигурност ще го преведа някой ден.

    Всяка що-годе добра творба разказва история. История за теб, като човек, с която си в хармония. Моята история включва човек, който стана доста важен за мен в последния месец. Поради това, няма да влизам в детайли, а ще прескоча направо към фактите. Преди месец открих, че се чувствам самотен. По дяволите, открих че съм се чувствал самотен последните години, но просто не съм го осъзнавал. Аз, който не може да се самозалъже за нищо, съм се бил лъгал доста. Удар под кръста, без особени умения по карате.

    Естествено, човек като открие нещо за себе си, което го прави тъжен, има няколко опции. Да продължи да си тъгува. Да си тъгува, искайки и другите да тъгуват с него. Да прекрати жалкото си съществуване.

    Има и една, четвърта опция, която включва изкореняването на шибаната причина за твоята тъга и връщане към състояние на живота си, в което може да си най-висшето, което винаги си. Аз избрах тази опция, щото обичам да живея и смятам, че дестинацията на всяко същество е съвършеното щастие.

    Та, откривам аз своята самота и почвам да я разглеждам. Разглеждам я отпред, разглеждам я отзад. Викам даже разни хора да я гледат с мен, щото тя е артефакт от чувства и цветове. Е, предимно тъмни цветове, но нали знаеш как хубавите неща не е нужно да са свежи. Гледам си самотата, гледат я хората и почваме да кимаме и мислим. След малко спираме и с тия действия. Аз се обръщам към наблюдателите, малко скривайки артефакта от погледите им, и почвам да разказвам за него като гид. Все пак, аз си го познавам най-добре. Стигаме някъде до двете преплетени винено-червени дъги на фалшивото щастие и излизаме от приказката. След още малко размисъл стигаме до първата причина за моята самота – имам твърде малко близки приятели.

    Последните години се запознах с доста хора. Във фейсбук приятелите ми станаха от около 250 на 560. Ебаси, аз съм няква звезда. 310 приятели за 3 години. Това прави по 100 човека на година. Това са си по 9-10 човека на месец. На повече от половината не им помня имената. На половината, на която помня имената, половината съм ги виждал повече от веднъж. На тази последна половина, половината не сме си били интересни. На интересната половина (вече 35 човека), само с 4-5 човека съм се съгласил да бъда по-близък. От тези 4-5 човека, само от 2-ма не съм се страхувал да им разкрия дълбочините на душата си и само тези двама човека са имали търпението и силата да ми помогнат да направя това разкритие. Благодаря ви, 2-ма човека!

    И тук стигам до извода – ще продължа да си правя приятели със същото темпо (100 човека на година), но ще се стремя да разбирам по-добре с кои мога да съм си близък и на кои мога да помогна.

    След темата с приятелите, аз все още чувствам, че нещо лиспва от решаването на тази самота. Радвам се, че поне съм интересен гид и хората, които разглеждат артефакта са търпеливи. Стигаме до втората причина за моята самота – жените, с които съм бил.

    Преди две години ме счупи една раздяла. След половин година се самопоправих и съм много благодарен за това, през което ме поведе тази раздяла. Благодаря ти, момиче. Последните две години, съм имал някакви отношения с около 10 момичета. Всичко е било в рамките на нощ до дни, с разни моменти на секс по средата. Покрай това си изградих мисленето, че да си във “friend zone”-ата е баси слабото и никога няма да съм “просто приятел” с някоя готина мацка. Или всичко, или по-добре да не се виждаме. Пък, ако се случи да е всичко, трябва да те е грижа за мен и да не ме нараняваш. Ама, ти и да не го правиш, аз сам ще си го направя. И не знам какво искам всъщност от теб, дори не знам какво, освен външния ти вид харесах. И после що не се получава. Ами, щото ти се нуждаеш от някой, който знае кво иска, аз не се нуждая от нищо. И там разни други клиширани фрази.

    Съответно, някакси разбирам, че трябва да разбера какво искам. Очаквам в идните години, да продължа с краткотрайните връзки и там, по някое време, да почна да знам желанията си.

    И след като минахме най-жълтата тема, с моите екскурзианти се изчерпахме… Докато не дойде един пич, някои му викат Буда, други Бръман, трети Тао. Той се е загнездил в мен от около 3 години. Учи ме на някакви работи, аз си мисля че ги разбирам, той си мисли че ме учи. Така си се въртим в кръг с него, без особено развитие.

    Неговите учения говорят за отделянето от всичко, за търпението, за любовта, за безпристрастието. Говорят и за практики, които ще те доведат до висша форма на съществуване, отвъд света, отвъд хората. Практики, които ще направят, така че всеки да те обича, на всеки да можеш да помогнеш. Аз виждам много смисъл в тези практики. Но покрай този учител и откритието на моята самота, почнах да виждам разни противоречия. Например:

    1. Как мога да се отделя от всичко и да не се чувствам самотен?
    2. Как мога само да слушам, като хората искат от мен да ги водя?
    3. Как мога да не съдя, като виждам че хората отиват в бездната на некомпететността си?
    4. Как мога да обичам, като виждам, че човекът срещу мен не заслужава и капка любов?
    5. Как мога да съм търпелив, когато все още не разбирам напълно разликата между бездействие и апатия?

    И да, третата стъпка е да си отговоря на тези и други въпроси, защото съм убеден, че животът ни е нещо временно и всяко едно същество има способността да постигне съвършено щастие.

    В този момент се изчерпвам, разбирам, че ще ми трябва търпение и изпращам моите екскурзианти. Отново съм самотен гид и знам, че това ще продължи дълго време. Също така знам, че ще си има край.

  • Hope and beliefs; action and results

    Hope is the feeling that despite your apathy and lack of mobility, something good will happen to you. Hope feels good, it requires no effort and no responsibility. It just requires patience. But, sadly, it doesn’t always work.

    Beliefs are structures of thoughts which make us feel like knowing something despite having no realistic or logical proof about it. Beliefs help us live in a world designed for us. Sadly, it rarely turns out that such a world is a reality that is useful to us.

    Action is the will, way and wisdom to overcome or reach another state of living, a state you want to be in. Action erases hope by providing means for taking control over what good will happen to you. At least, so it seems.

    Results are the products of people with purpose. Results define our world from the viewpoint of humanity. If there were no results, there would be nothing to aim for, nothing to do. Lack of life. Results erase beliefs by providing proofs of one’s ability. At least, that’s what we, result-oriented people, think.

    While writing the above four paragraphs, I’m listening to Strauss. I doubt his classical music is anything but the product of action and results.

  • Democracy

    From my experience, there are two issues with democratic countries:

    1. The lack of people who vote
    2. The reasoning that less educated people should have less weight (!) on the votes

    The first is obvious, in Bulgaria only around 50% of the population voted during the last presidential elections. In the USA the number was higher–134 out of 231 million people eligible for voting voted during the Trump vs. Clinton race. People who protect the view that less educated people should have less electorial power, put the argument that a person who doesn’t have the intellectual development required to understand what to vote for can contribute to a bad voting decision. Given that there are still many uneducated and poor people in democratic countries, this could lead to something less optimal for the country. Of course, making some people more equal than others beats the purpose of democracy and I presume it won’t solve anything but divide the country into proles and party members.

    Now, let’s move away from the topic of contries and discuss companies (organizations, firms, whatever-you-name-it).

    A lot of corporations these days are run in a totalitarian, bureaucratic manner which leads to yielding high profit for some decades but in the end leaves an eternally dying monster which does nothing but continue getting the life out of the humans who comprise it. Yeah, many organizations, especially software companies, are trying to put more power in their employees by some HR tactics but they’re doing it solely for the purpose of yielding more profits. If employees didn’t notice that, it’d be great, but it’s usually either quite obvious or the people are just clever enough to figure out the delusion. And once someone understands that they are being tricked, they no longer trust you and want to help you.

    Then, about 35 years ago, a person named Ricardo Semler started running a company called Semco. The twist is, he did things differently–he started letting people at the bottom self-organize and determine their production process, he removed lots and lots of management layers until Semco became flat, he even let his employees to choose their salaries and elect their managers. Profits skyrocketed, people were happy and the company actually provided the goods for which it was created, and didn’t aim mindlessly at an ever exceeding profit.

    In the three decades since then, more democratic companies arised. They are few and under the radar. From personal experience, I can talk about Camplight because I’ve been working with the awesome people there for about 7 months now. It’s tough, it requires you to be responsible and proactive, it requires you to think and be mindful, it values happiness, friendship and being healthy, it requires you to vote. Profit and exponential growth aren’t our aim (they get somehow useless by the time you’re dead). The cool thing is, when you don’t aim towards these two things, they come out of nowhere and you just accept them. Camplight is yet another incarnation of democracy in capitalistic companies.

    But the purpose of this post ain’t the marketing of flat companies (or Teal, Holocratic, or whatever-you-name-them). The purpose of this post is to propose an idea about how we can fix our democracy and let it flourish and enliven all the beings in our society.

    I think Capitalism is great–it’s the single system I’ve found to actually motivate people to develop and be happy. The way we’ve implemented it is terrible. I have the hypothesis that only through democratic workplaces and communities, people can learn to live and help a democratic country. Because only when democracy becomes part of a person’s everyday life then they could do an educated vote in a manner of habit.

  • Efficiency

    There is nothing so useless as doing efficiently that which should not be done at all.

    – Peter Drucker

    I have an observation that there are many entities in our world–be it people, companies and organizations–that do just for the sake of feeling occupied. I can smell a huge issue with human purpose. An issue which would help evolution do its best and leave either no one or just a few.

    Doing just for the sake of not being idle is dangerous because of several reasons. First, you lose time which you could spend to have some rest. Second, it helps you put on your blindfold and mindlessly work the guts out of your life. Third, it pushes whatever enterprise you’re in to a state of ever growing incompetence, unhappiness and lack of meaning.

    If that really is a problem you want to solve, the idea for the solution is simple: be mindful and talk to people around you. The implementation is hard and may include tedious actions like: thinking, reading, communication, laziness and rest.

  • Delusions

    I have an observation to share. Deluding yourself is beautiful. But what is delusion anyway? Well, let’s say that in our world exists an entity called reality. Reality is thought to be the truth about what happens in the world. The most basic reality is represented and understood by physics. I think this reality is also the easiest to prove, because objectivity in physics depends on far less variables than objectivity in psychology, for example. Also, reality of physics can be more easily proven empirically and put into practice. The same goes for chemistry and biology to some extent.

    These are just lame thoughts of course–I’m no physicist, just an observer. I may miss lots of data.

    So, how does one delude themselves. More importantly, how does one understand they are deluded? I presume you can’t fully understand all of your delusions and false beliefs. But an observer can point out some of the actions and thoughts of yours, which break your integrity. An observer can also easily see your irrationality and false behavior.

    Talk to your observers.

  • Apprenticeship patterns

    Apprenticeship Patterns is an interesting, short book on the matter of constantly evolving your knowledge and skills in software development. It’s a gem and as a such, I just have to wrap it up in a blog post, and to outline actions I do have to take in order to level up in the software I craft.

    This book is all about me, it’s not concerned with teams, management and making people become what you want them to. It’s about individuals who want to become better and know that this depends only on themselves.

    What follows is a list of the patterns I found interesting and which I’ll start to pursue and experiment with in the following months. I’d really love to hear about your choice of patterns, my so-interested reader.

    The White Belt

    This pattern is basically concerned with the atitude you should have towards acquiring a new skill or mastering a new technology. In such a situation, one has to forget all their previous knowledge and start afresh, with no expectations, no prejudice, no best practices.

    My first experiment with this pattern would be in exploring artificial intelligence. I should forget my presumptions as a software developer and approach the matter from an apprentice’s perspective.

    Expand Your Bandwidth

    This pattern is about actions you can take when learning a new technology in order to learn it faster and better.

    Such actions can be:

    1. Following blog streams
    2. Following masters in the technology on Twitter
    3. Actively reading and participating in a mailing list on the matter.
    4. Joining or forming a local user group
    5. Going to technical conferences
    6. Contacting the authors of the books you read and asking questions about the topic
    7. Listening to online podcasts, lectures, courses, etc.

    I’ll put this pattern into practice during my endeavor in learning, using and developing AI.

    Reflect As You Work

    This pattern is about reflecting on your work process in order to identify more effective means to the ends you pursue.

    Here, I’ll draw a Personal Practices Map which is explained in the section corresponding to this pattern.

    Record What You Learn

    This pattern is concerned with maintaining and writing notes, blogs, articles and books about everything one learns.

    My first experiment in the area would be to write more actively in this blog.

    Create Feedback Loops

    Here, one should find objective means of understanding whether their practices are really effective and productive.

    For this, I should define things about my practice that I can measure. I should also continue to ask people for criticism and observe how other people fail to be objective about their skills.

    Reading List

    A reading list is a prioritized queue of all the books one wants to read. A reading list also helps you get rid of books which no longer will help you.

    I shall create one with the balance between classic and pragmatic books in mind.

    Dig Deeper

    This is all about not using copy-paste code. One should strive to understand the libraries, frameworks, solutions and so on, he works with.

    For this, the most fun experiment would be to reimplement stuff, based on its documentation, specification and other means of definition. For example, I plan to reimplement a tiny Node.js, RPC on top of HTTP, a simple relational database, a simple document-oriented database, and so on. Implementation is crucial, because it’s the only way to really understand the reason behind all the specifications you read.


    Many of the other patterns I’ve left out either because I already practice them or they’re not relevant to the context I’m in.

  • Cycles of rest and dynamics

    I wanted to achieve a lot during this week. I wanted to help Camplight grow as a business, I wanted to code, I wanted to buy a motorbike, I wanted to put to an end a project I’m long ago tired of, I wanted to continue learning AI, I wanted to be social. These are quite many tasks and to do them all, I got the spectacular idea to get up early and going to bed a bit late. It turned out that such an idea ain’t so spectacular after all. On the third day of the week, I achieved some mistakes and some of the so-called burnout.

    I’m fortunate enough to be conscious of what happens to my body and mind. I’m not sure that fortune is the correct word, though, but let’s presume we have control over nothing. This consciousness alerts me quite soon when something good or bad is deemed to happen. It has helped me quite many times to notice when I’m overstressed, overexited, indulged in meaningless dreams or just being plain unreal. It has helped me to be mindful of this week’s happenings. Otherwise, I would’ve continued the unproductive, damaging, unhappy regime I had put myself into.

    The interesting thing about all this, is that it’s not the first time I’ve put myself into such a regime. Actually, now I notice that I live in cycles of deep desire for work and stress, followed by want for rest and lazyness. It’s an interesting pseudo-balance, in which I’m fortunate that the rest-and-lazyness parts don’t occur for too long periods, otherwise I would achieve nothing.

    Given the fact that the following week begins my final year in university, I have to be more thoughtful about my rest and productivity. Doing many things and not putting Quality in any of them is not productivity. Sleeping less hours and having people pity you because you “work so hard” ain’t productivity, it’s just plain attention-whoring. Doing more without reflecting on the ways you do it rarely leads to prosperity and success (whatever these words’ definition might be). Not being able to drop your opportunities leads you to a condition of no-direction, livingless being.

    So, I’d like to state a simple principle:

    Opportunities always arise if you want them. What’s important then, is not blindly trying to catch each opportunity, but thoughtfully reject what seems great, but won’t really lead you to greatness in the long term.

    If I am to apply this principle, I should not go into too many elective courses in university, I should mainly concentrate of bringing value to Camplight by developing Quality software and improving my communication and engineering skills, and I should invest time in learning AI only when I really have the cognitive power of doing so. Everything else should wait, unless I really feel like I want to do it.

    That’d be an interesting experiment to try.

  • Palchinsky's principles

    Adaptation is crucial to the development of every organization, system or living being. Failing to adapt results in failing to survive and making suboptimal, unrealistic decisions. During the 20th century a remarkable Russian engineer named Peter Palchinsky noted several principles which guided his work. Sadly, due to the non-adaptiveness of the Soviet economy, he was killed. The reason – sabotaging Soviet economy by setting minimalist goals.

    His principles were simple:

    1. Seek out new ideas and try new things in small steps, often resulting in failure;
    2. Make each failure survivable;
    3. Try to receive as much feedback as possible about your actions and correct them accordingly.

    As anything simple goes, this is just a high-level overview. Practicing it and seeing whether it works and under what circumstances is the real deal. Actually, you can find more about this in Tim Harford’s book Adapt.

  • Failure happens

    No matter what you do, no matter how hard you try, no matter how prepared you are. There’s always that one event that can ruin everything. We’re bound to fail and that’s OK. Control is nothing but a dream.

  • Rest when angry

    During the past few weeks I had to handle some amount of stress which lead me to observing interesting patterns in my behavior and emotions. I encountered anger and anxiety quite often. Sometimes I succeeded in turning them into productive actions, sometimes I was just overwhelmed by them and got to do things which didn’t really benefit me or my peers. But the more I encountered these feelings and got to know their patterns and consequences, the better I got at using them to my advantage.

    The first thing when facing anger is to stop. It’s simple as that. The hard part is forcing yourself to start observing this feeling and resist doing anything else. Otherwise, your actions may be guided by a not-so-rational self. During the observation process, you’ll feel the urge to continue doing, talking, or writing. Try to submit to this urge and see what happens. Try to resist it and see the consequences. The important part here is to try different actions and observe their outcomes. In time, you’ll learn to do the actions which serve your best outcomes.

    The idea for this post was borne out from an hour and a half building of rage. I was fixing something and I wanted to fix it fast. I had set a deadline and I was nowhere near meeting it. The anger started to rise unlike any other time before, until a moment came when I realised that I was at a point of self destruction. I just got up and set out to meditate. I sat down for about 15 minutes expecting miracles to happen. Then I lay down for another 15 minutes. I started observing my mind, resisting some urges, trying to get to the root cause of the problem I was struggling with. I got a bit calm and went out for a walk. Walks always fix things. Well, at least sometimes. I was astonished by the fact that even a 30 minute walk on top of 30 minute meditation didn’t manage to return me back to my normal, calm state. It did help, however, because it set a vector of thoughts over which my subconscious could work. In the end, I was ready to continue working on reaching my daily goal. The bad thing was that I have invested 1.5 hours in calming down. If I caught the start of anger accumulation earlier, I could’ve tackled it much more effectively.

  • Being part of a digital cooperative

    A person can thrive only in a society in which they’re respected and let do what gives their life purpose. Once you experience this you can never go back. You’ll always try to improve and do your best for that society to flourish.

    I don’t know about you but I spent years of my life doing work I’m not proud of. I spent years of my life being in a society that doesn’t value Quality, Mindfulness and Happiness. Day in and day out I woke up with lack of purpose and passion about what I was going to do during the day. I anticipated the weekends, got scared of Mondays and appreciated my apathy. Nevertheless, I knew that it depends on me, and not on any other living being, to become what I want to be. So, I joined a cooperative and got on the rollercoaster of making, doing business, and being sustainable without having a boss. I thought it was quite cool.

    But it ain’t a silver bullet. It ain’t anything near that.

    Being part of a digital cooperative like Camplight has quite many drawbacks.

    First of all, from day 1 there isn’t a single person in the company who can give you money. You are solely responsible for having means to buy food, buy some nice clothes, go out with your girlfriend, or go to a party. You have to proactively reach out to other people in the cooperative and collaborate with them in finding ways to accumulate capital. If that scares you, it’s normal – it scared the shit out of me on my first day.

    Secondly, you’ve got to learn how to love chaos. You see, there’s some entropy in every stage of a developing organization. Stagnancy means death. In classical companies you either don’t care about or are protected from chaos. In a cooperative, if you don’t care about chaos, you risk damaging the organization and preventing yourself from living the life you want to. But caring ain’t easy. Especially when you have ton of things on your mind. Like all of us do.

    Finally, you’ve got to learn how to get out of your comfort zone every single day. And even that’s not enough – you’ve got to count the nights, too. Being a part of a cooperative is like being a part of a brain – you’ve got to think, and expand your competence and skills daily. You’ve got to proactively develop yourself personally in order to develop the organization you’re part of. Because the focus of a digital cooperative like Camplight ain’t money or power – it’s pure personal happiness in a thriving society. You can’t create that without expanding your zone of comfort.

    Despite all that, I love Camplight and I love being part of it.

    In a cooperative, I can start working on any initiative I want, if it will help us as an organization to reach higher and higher states of mind and quality of living. Not only that, I can also receive help and passion from every other girl or guy in the cooperative. It’s collaboration not for profit but for the essence of what makes us humans. It’s doing business and knowing that you’ll be proud of it until the end of your life.

    Of course, in today’s world you can’t live without money. In Camplight, we do software. We do it high quality and we’re proud of it. The funny thing is, all the profit we receive from that software goes to us, the creators. There ain’t managers, there are only leaders. In a classical software organization, you charge your clients 250 euro a day and only about 5% or so go to the people who develop it. In a digital cooperative, all of it goes to the creators, because they should not worry about money. Money is a tool, and the only way to use it properly, is not to make it your purpose. An intelligent person will object, by wondering how does the organization feed itself? It does this by the so-called cobudgeting. If we want to improve the company, we collect money we’ve earned and invest them in the business.

    I’m not going to lie to you, we work a lot. Some of us have put crazy hours in laying the foundations of Camplight. Some of us still put crazy hours. But it doesn’t feel like work at all. It’s dynamic, it’s fun, it’s warm. And when we want to, we just retreat. We go somewhere calm for some weeks with many other likely minded people and do what we love to do – coding, changing the world, partying. We’re a happy and low-stress bunch of humans who are pragmatic enough to know how to earn their living while appreciating every little thing happening around them.

    To sum up, you’ve got to be tough to join a cooperative and you have to have guts to support one. But I’ve found over and over again, that it ain’t so hard to have courage. It takes just a small leap of faith. So small that anyone can do it :)

    If you want to learn more, here are some high quality resources:

    1. Reinventing organizations
    2. FAQ about Camplight
    3. Camplight vs standard IT companies
    4. Camplight is creating value

    Want to join such an organization or help one grow? There’s plenty of them:

    1. Camplight
    2. Enspiral
    3. Mondragon
    4. ICA

  • Rest

    Recently I’ve been on quite a tight schedule. I’m working on three projects, enjoying university and socializing at the same time. I got quite curious how I haven’t burnt out. I think it’s because I enjoy most of the things I do and that really helps me get going. Anyway, I feel tiredness and signs of depression at times. More importantly, a couple of days ago, my flatmate with whom I work on one of the projects at Camplight, asked me what would I do if I see that I can’t handle that load of work anymore. How will my priorities shift? We then went on and discussed the matter and I got many insights about the flow of reality around me. I understood that although I feel productive and happy, I’m not doing the best I can. I’m not leaving Quality after me.

    I thought about these conclusions for a couple of days and decided that I’m going to have a rest tomorrow. No matter how much I want to accomplish stuff, I won’t do a thing in the day that follows. I’ll just go out, meet with friends, travel, laugh. I’ll do that not because I’m tired and don’t love what I do. But because my mind needs to gather thoughts and solutions, to categorize them, to get a rest from thinking.

  • One effective writing tip

    While writing I often get into a situation where I don’t know how to start a piece of work. There are several reasons for this:

    1. The idea of what to write about is not clear enough;
    2. The words I’m using don’t deliver the perfect meaning;
    3. The way I’ve structured the text in my head doesn’t fully express my thoughts.


    To remedy these problems, I created a simple but effective routine. Whenever I’m stuck, I start walking slowly around my room, thinking aloud what I’m writing, to whom I’m writing it and why the words and structures I’m using don’t satisfy me. Using such structured thought, away from any writing medium, directs my creativity towards the best suitable means with which to express my ideas in words.

  • Test every little change

    Yesterday I was dumb enough to roll-in a change on production without testing it. Today that backfired.

    The change was quite simple – a service has been moved from one location to another and I had to change that in a config file. In a kind of out-of-mind state, I told everyone that all’s good and continued with my daily schedule. But, you know, changing a not-so-well-designed service’s location sometimes means that you have to migrate its database as well. And if you don’t do that correctly the simplest thing that could go wrong is to screw up the DB’s access rights. Et voila, you get: Access denied for user 'someone'@'localhost' (using password: YES) as a response. And what you expected was just a csv with some values…

    Some rules should be coined out of this situation:

    1. No matter how small a change is, test it thoroughly before releasing;
    2. Migrating a server shouldn’t lead to migrating its database;
    3. Be prepared for any kind of response and handle it accordingly.

  • Cooperatives

    A new form of business management has started to arise in the last fifty years or so. Companies like Camplight, Enspiral and Mondragon are formed around the idea that democracy should not only be employed in the ways we structure our governments but also in the ways we structure our corporate, capitalistic businesses.

    Cooperatives are companies in which each employee has the responsibility of driving forward the economics and prosperity of their organization. Cooperatives are created for income-equality, protection and well-being of the people involved in them. Cooperatives give the opportunity and ideas to individuals to make whatever they wish if it would help the organization to prosper.

    The major drawback of this business model is its people. In pyramidal management hierarchies you have a strong core of C-level executives and VPs who are more likely to know how to take the right decisions. You have a core of about 20 single-bus-factors who are highly paid and motivated to do their job. With cooperatives, however, all the people in your organization should have the skills of top-level decision makers. Thus, the hiring process may be slow and prone to mistakes. But, if such corporations unite, they can combine their knowledge and skills and also offer a buffer for mistakes which may prevent a potential breakdown of a single cooperative.

  • Manipulating streams with Perl

    Streams are some thingies which are quite useful when one wants to get data on demand. Usually we don’t know when they will end, so we just drain them byte by byte until we take all we need. We could boost them though by providing ways of making streams out of random objects, merging and transforming them, and not let them drain.

    In this post I’m going to show you some means to create infinite, immutable streams using Perl.

    Given the above requirements, our streams should:

    1. Provide a simple interface in order to create a stream from any type of object
    2. Be infinite
    3. Be immutable

    Let’s begin with the interface. We need two functions – one to create a stream from an object and another to create an object from a stream. For the sake of simplicity, our object will be a list. make_stream should get a list and provide a constructor which will let us explore the generated stream. This constructor would be a function reference which, upon evaluation, would return a tuple containing the first element (the head) and the rest of the stream (the tail).

    sub make_stream {
      my ($head, @rest) = @_;
    
      return sub {
        return ($head, make_stream(@rest));
      }
    }
    
    my $numbers = make_stream(1, 2, 3, 4, 5);
    
    # Exhaust our stream
    my ($first, $numbers) = $numbers->();
    while (defined $first) {
      say $first;
      ($first, $numbers) = $numbers->();
    }
    

    In order to provide a robust handling of streams, we should prevent the user from accessing the constructor directly. A stream should be a something which could only be manipulated via a set of library functions. Thus, our next step is to provide a stream unwrapper – a function dual to make_stream. It should deconstruct the stream into a head and a tail and return a tuple of the head and the deconstructed tail. It should stop the process when the head is undefined. Note that we never manipulate the passed stream – immutability is one of the properties we need with streams.

    sub unmake_stream {
      my $stream = shift;
      my ($head, $rest) = $stream->();
    
      if (!defined $head) {
        return ();
      }
    
      return ($head, unmake_stream($rest));
    }
    
    say unmake_stream($numbers);
    

    Now, we have the means of creating and consuming streams. The next function which we’ll need is cons. This function would prepend an element to the stream. Our stream constructor is a function reference which returns a tuple of the stream’s head and the rest of the stream. When prepending an element to the stream, its head becomes the new element and its tail becomes the constructor of the old stream.

    sub cons {
      my ($elem, $stream) = @_;
    
      return sub {
        return ($elem, $stream);
      }
    }
    
    # Prepend one element
    $numbers = cons(0, $numbers);
    
    # Prepend several elements
    # It's easy to string functions which operate on streams
    $numbers = cons(-3, cons(-2, cons(-1, $numbers)));
    

    Okay, so now we have finite streams in Perl. But how do we handle infinity? Basically, an infinite stream begins with some initial value and builds upon it. The natural numbers are a good example: they begin from 1 and each number other than 1 is the previous number plus 1. So we should be able to write code like this:

    # $_[0] is the previous stream element
    my $nat_nums = make_stream(
      from => [0], 
      by => sub { $_[0] + 1 }
    );
    

    Now, instead of getting the rest of the stream from the provided list, when provided with a by, make_stream should generate it using this function on the stream’s head.

    sub make_stream {
      my %maker = @_;
    
      my ($head, @rest) = @{$maker{from}};
      my $gen = $maker{by};
    
      return sub {
        if (!defined $gen) {
          return ($head, make_stream(from => [@rest]));
        }
    
        # Here's the real deal \m/
        return ($head, make_stream(from => [$gen->($head)], by => $gen));
      }
    }
    
    # What happens here?
    say unmake_stream($nat_nums);
    

    When provided with an infinite stream, unmake_stream would try to evaluate it until it reaches the end of it. The problem with infinities is, well…, they are infinite. So the evaluation of unmake_stream over an infinite list would take quite some time (until it exhausts perl’s stack space).

    Therefore, now we need ways to take only a number of elements from an infinite stream. take is a function which takes cnt number of elements and returns a new stream containing only cnt elements which is guaranteed to be finite.

    sub take {
      my ($cnt, $stream) = @_;
      my ($head, $rest) = $stream->();
    
      if ($cnt <= 0 || !defined $head) {
        return make_stream(from => []);
      }
    
      return cons($head, take($cnt-1, $rest));
    }
    
    say unmake_stream(take(6, $nat_nums)) # 0, 1, 2, 3, 4, 5
    

    Often we’d love to concatenate streams. Let’s make a function concat which would take two streams and return a stream where the first stream is prepended to the second.

    sub concat {
      my ($first, $second) = @_;
      my ($first_head, $first_rest) = $first->();
    
      if (!defined($first_head)) {
        # We no longer have what to concatenate with
        return $second;
      }
    
      return cons($first_head, concat($first_rest, $second));
    }
    

    Now, stop for a while, examine this piece of beauty and try to figure out its main flaw.

    Flaws are best left unattended until they shine in immaculate destruction.

    my $three = make_stream(from => [1, 2, 3]);
    # Concat two finite streams
    say unmake_stream(concat(
          $three,
          make_stream(from => [4, 5, 6]))); # 1, 2, 3, 4, 5, 6
    
    # Concat a finite stream with an infinite one
    say unmake_stream(take(5, concat($three, $nat_nums))) # 1, 2, 3, 1, 2
    
    # Could a destruction be more pure than a stack overflow?
    # Concat an infinite stream to another stream
    say unmake_stream(take(5, concat($nat_nums, $three)));
    

    The problem with the current implementation of concat is that it removes lazyness. Despite the popular opinion, here lazyness is something we strive to achieve. Everything which prevents it, prevents us from doing work with potential infinities. How do we tackle this problem? Remember that a stream is just a constructor returning something and the rest of it in a state awaiting evaluation. concat just forgot the second part of the definition of what streams are. How we create something that awaits evaluation? We put it in a function which gets evaluated upon call.

    sub concat {
      my ($first, $second) = @_;
      my ($first_head, $first_rest) = $first->();
    
      if (!defined($first_head)) {
        # We no longer have what to concatenate with
        return $second;
      }
    
      return cons($first_head, sub { concat($first_rest, $second) });
    }
    

    But using cons in this way, means that, in a way, we’ve created a stream of a stream. And in the case when we’ve concatenated two streams, we’ll have to work with a stream of a stream instead. Each time we try to use the stream’s elements, we’d have to remove one level of, let’s say, streamity in order to reach the underlying stream. This could be done, in the expense of making the code harder to maintain:

    sub unmake_stream {
      my $stream = shift;
      my ($head, $rest) = $stream->();
    
      if (!defined $head) {
        return ();
      }
    
      # Check whether we're working with a stream of a stream
      my ($unstreamed, undef) = $rest->();
      if (ref $unstreamed eq 'CODE') { # A stream is just a CODE ref
        # Remove a level of streamity
        $rest = $unstreamed;
      }
    
      return ($head, unmake_stream($rest));
    }
    

    And this kind of code should be put whenever we create a function which has the potential of working on concatenated streams.

    But why use cons in the first place? To reuse code. Often, however, there are times when code reuse is actually a bad thing.

    sub concat {
      my ($first, $second) = @_;
      my ($first_head, $first_rest) = $first->();
    
      if (!defined($first_head)) {
        # We no longer have what to concatenate with
        return $second;
      }
    
      return sub {
        return ($first_head, concat($first_rest, $second));
      }
    }
    

    Now concat itself constructs the stream resulting from the concatenation of the two streams. We no longer need to do unmaintainability-foo in order to implement other valuable stream functions. As a rule, each function which generates an infinite chain of recursive calls, should wrap them in a function reference.

    Having take, we could implement its opposite – drop.

    sub drop {
      my ($n, $stream) = @_;
      my ($head, $rest) = $stream->();
    
      if (!defined $head) {
        return make_stram(from => []);
      }
    
      if ($n <= 1) {
        return $rest;
      }
    
      return drop($n-1, $rest);
    }
    
    say unmake_stream(take(10, drop(10, $nat_nums))); # 10, 11, ..., 19
    

    How do we remove an element at an index i? Well, if we take the first i elements and concatenate them to the elements after i+1, the resulting stream would have everything but its i-th element.

    sub dropAt {
      my ($i, $stream) = @_;
    
      return concat(take($i, $stream), drop($i+1, $stream));
    }
    
    say unmake_stream(take(10, dropAt(4, $nat_nums))); # 1, 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9, 10
    

    Let’s make some other useful functions on streams. head should return the first element in a stream and tail should return a stream containing everything but the stream’s head.

    sub head {
      my $stream = shift;
      my ($head, undef) = $stream->();
    
      return $head;
    }
    
    sub tail {
      my $stream = shift;
      my (undef, $rest) = $stream->();
    
      return $rest;
    }
    
    say head($nat_nums); # 1
    
    say unmake_stream(take(3, tail($nat_nums))); # 2, 3, 4
    

    How do we get the length of a finite stream? The length of a stream is just 1 + the length of the rest of the stream. The subtle problem with this function is that it is useful only with finite streams.

    sub slength {
      my $stream = shift;
      my ($head, $rest) = $stream->();
    
      if (!defined $head) {
        return 0;
      }
    
      return 1 + slength($rest);
    }
    
    say slength(make_stream(from => [1, 2, 3, 4])); # 4
    

    We created all the means of querying elements from streams, adding elements to streams and dropping elements from streams. How can we modify elements of a stream? Let’s create the function smap which would go over a stream and apply a function over each element of the stream. This function should preserve lazyness :)

    sub smap {
      my ($f, $stream) = @_;
      my ($head, $rest) = $stream->();
    
      if (!defined $head) {
        return make_stream(from => []);
      }
    
      return sub { # Be lazy!
        # Return a tuple of the modified element and $f applied to the rest of
        # the stream 
        return ($f->($head), smap($f, $rest));
      }
    }
    
    # Some voodoo time (and LISP-ness)
    say unmake_stream(
          take(10, # Take only 10 of them
            smap(
              sub { $_[0] * 2 }, # Create ALL even numbers
              $nat_nums
            )));
    

    What’s a map without filter? The function filter should take a predicate and a stream and return a stream containing only these elements satisfying the predicate. It should also preserve lazyness.

    sub filter {
      my ($pred, $stream) = @_;
      my ($head, $rest) = $stream->();
    
      if (!defined $head) {
        return make_stream(from => []);
      }
    
      if ($pred->($head)) {
        return sub {
          return ($head, filter($pred, $rest));
        }
      }
    
      return filter($pred, $rest);
    }
    
    # Take the next 10 even numbers
    say unmake_stream(
          take(10,
            drop(10,
              filter(
                sub { $_[0] % 2 == 0 },
                $nat_nums
              ))));
    

    These functions give us the possibility to manipulate various kinds of streams on objects which only provide a way to be streamed via by => sub { ... }, which generates the stream’s next element. In another post I’ll show you how to use this simple library to manipulate streamed data. Meanwhile, you can check out the code on github and play with it :)

    People, part of this: Camplight, stelf

  • Going beyond interviews

    Recently, I’ve been doing some bizdev with Camplight. This undertaking brought some valuable lessons and insights which I’m going to share.

    I remember when I was preparing for my first interview. It was a special occasion. It was the first time I had the opportunity to sell my skills and expertise to a company. I didn’t see it that way then because I was too focused on the objective of finding a place where I can work. Since then I learned and understood a lot. Actually, interviews are happening every day to each one of us because each day we are trying to sell ourselves to the people around us. This selling depends on context – sometimes it’s so indirect that the person across you can’t understand that you’re actually selling yourself to them. But if you achieve your final goal to start building a relationship with them, you’ve actually made a successful sale.

    Writing cold emails to business prospects works the same way. You approach someone you really want to work with, say how you can help them, say why you wanna help them, and offer a call-to-action. You start going to interviews for a whole organization. You don’t just try finding your dream job. You try to find the dream contract for the organization you care about.

    I find quite a beauty in this. In a way, it’s a process which makes job interviews look insignificant.

  • When everything is aligned

    When everything is aligned with your current purpose, you have a natural will to act and succeed in giving attention to all you care about. You call your parents regularly, make people feel good, do Quality work on the projects you have commited to.

    A simple, beautiful form of human behavior.

  • Conspiracies

    Your conspiracy theories are bullshit. Capitalism is a force driven by money and the means to obtain money are by selling goods to customers. Someone needs their problem solved and a company provides the solution. Companies need marketing, however, and data. Data is obtained by observing what your users do. After you get it, you begin to use it in order to boost your sales by offering your customers what they really need. You get money and power, the others get what they need, not excluding money and power. That’s the current state of affairs in the world. It ain’t conspiracy. It’s a set of rules which you should follow until you provide a better way of giving people freedom and means to accomplish their goals.

  • Momentum

    Momentum can be hard to acquire. Once you have it, however, you can keep it and tame it while generating as much value as possible. Care must be taken, though. It’s easy to lose momentum and get back to the spiral of grind.

    Momentum is built by succeeding. Your daily tasks should be right on your edge – neither too hard, nor too easy. Each day you should be able to quantify your actions and see how they have driven you near achieving your desired destination. This skill needs time and a bit of luck. Perservere and you’ll learn how to build your momentum when you want and need it.

  • Measures of success

    Your measure of success is reality. Feelings and emotions contribute to your well-being and may make you more successful. Feelings and emotions are not objective, however. You can’t take imaginary and illusionary events and deduce that you are successful because you are thinking of them. You can only be kind of sure you are achieving something if enough high-achieving peers of yours are also acknowledging your effort and skills. Given the fact that even this measure of success is not reliable, anything less than it is subject to fallacy.

  • Impaired communication

    Communication is highly affected by our body and intonation. One’s actions can easily show what words really mean, to the other person. With some effort one could train themselves to accompany their words with the right and unambiguous body language. In this way a person would rarely be misunderstood and a person could really show their intentions and purpose.

    A problem arises when one communicates over distance via the Internet, mail or telephone. In this situation a person lacks the ability to show and to react. A person must learn to communicate only with words and act only through them. This skill is much harder to obtain.

    How can one obtain this skill? One possible solution is to be expressive, to use many words or better – to use much stronger language and topics of communcation. Another way to solve this problem is to avoid it altogether. Use means of distant conversation only to arange face-to-face communication. No matter which solution you choose, you must still practice the art of persuation and clear thought expression. The more failures you learn from, the better you’d become at properly helping the other person understand what you really mean.

  • Purpose-driven habit making

    When one is deeply secure and determined in their own purpose they cannot let bad habits diverge them from the chosen path. Habits are best made while being mindful of your own deep truth. Because if your truth is bigger than who you are, you’ll do what it takes to follow it. Every other way of making and breaking habits is prone to failure. And trying to use every other way of making and breaking habits is a sign that you are not following your life’s destination.

  • Curiousity

    Let all of your actions be guided by curiousity. If you feel boredom, stop and observe what happens in your mind and emotions. If you feel overwhelmed, stop and observe what triggers your anxiety. If you are scared, notice what makes you not want to go forward. Understand and act.

    Don’t limit curiousity to just fighting “bad” feelings. Apply curiousity to your passion and your relationships. Have you ever been interested about a person? Have you ever began a conversation with the phrase “What are the three things you value most in life?” Have you ever resisted the urge to tell someone how awesome you are, instead of letting them share their passion? Or have you approached your day, in the damp, cold morning, with the thought “I’m going to learn so much about myself today!”

    When was the last time you’ve been curious?

  • Courage

    No one’s going to give you something you ain’t got the courage to get.

    Even if there’s someone who’s willing to do this, would you feel well by knowing you can’t get anything from life by yourself? Knowing you have to depend on something external for your success to happen? Yes, there are quite many people who’s success is only based on luck. But luck ain’t sustainable. In the end, the chaos of life might get everything away from you and leave a crumbling mess. The chaos of life, however, can do the same with a person who has realised their dreams with courage and dedication. Humans feel confident while they are around people with courage, though. So, just for the sake of not being alone, be courageous.

  • Lack of creativity

    A tired state of mind leads to creative emptyness. You begin not to find the words and images you need. Your thoughts are clear but you can’t express and use them properly. You feed yourself with anger and anxiety and begin to create an even worse state of mind. This is the result of little sleep and poor food. A damaged body leads to a damaged mind.

    But isn’t your mind the source of damage to your body? All in all, your mind decides whether you should eat and sleep properly. And if it decides against that, it damages your body. It would sound beautiful to say – “A damaged mind leads to a damaged body.” That doesn’t solve anything, though because each and every organism aims at self destruction. Self destruction is the means by which evolution does progress. If we accept this as truth, we are left off with a simple choice – destroy ourselves either in bliss and happiness or in sadness and anger.

  • Opening up

    Feeling low is an opportunity to hide. You can either resist it or fight it. I prefer accepting it and opening up.

    Opening up is all about configuring your body properly. Instead of crossing your arms and looking down, you open your solar plexus and lift your head up. Instead of trying to suppress the feeling of emptyness, sadness and anger you acknowledge them and listen. You’ll either be relieved or continue to feel low. That doesn’t really matter. What matters is mindfulness and action aimed at not letting chance take what you want from life.

    It’s up to you, however – some people get lucky, others learn to shape their lives in order to get what they need.

  • Out of society

    I’m used to talking with people who are in some way or another like me. Today I set on my journey to make some customer development about a company my mother and I are going to start. I went to an apiculture exhibition in Pleven. It was crowded, noisy and the people there were quite different from me. Mainly, they weren’t afraid of the crowd. And I was overwhelmed by the crowd. I wanted to talk to customers, but I got a pack of hurying people before me. Everyone was making deals, asking questions, buying things. I didn’t see how I could fit in this place. I tried an approach or two and failed miserably. In the end I got frustrated and nervous. I was anxious to go home, to be in a place where nobody is. I did it eventually.

    Tomorrow I have another chance and I don’t plan to miss it. I’ll go early, while there ain’t much people and get a chance to talk to some of them. I’m also going to move in the crowd for about 4-5 tours of the place. Just to get used to it. I may not even learn something new, but I’ll get some training in being around people I’m not used to. I may not love it, but I would sure appreciate it.

  • Generality

    I express thoughts of higher concepts quite abstractly. This might be due to the impression that abstract and general sentences are more interesting and hard to read. If done right, this kind of thought expression makes the reader think. And only those who perservere in their understanding get rewarded with a valuable insight of what’s the true meaning of the words that they had read. Maybe these are the reasons why many philosphical texts are written this way.

    If you want to reach more people, however, you must be specific. You must provide practical and easy-to-test and relate-to examples. Otherwise there’s a high chance that most of your readers would back off. The problem with specificity is that examples represent only particular sides of your concept. You gain popularity in the expense of true understanding.

    As with most solutions in life, you must consider the trade-offs.

  • Managing time

    Recently I found myself in many situations where I have much time on my hands but don’t have any meaningful project on which to put it to good use. I’m partially solving this problem by learning and doing side-projects. However interesting these activities are, they don’t seem to bring me closer to my purpose. Actually, they do bring me closer to my purpose, the problem is that they’re not impacting many people.

    I wonder what strategy should I employ in order to prevent such moments in the future. Or maybe I shouldn’t employ any strategy at all… These time spans may be for the better. They may be useful for my body and mind to recharge itself—to fill-in with energy, mindfulness and knowledge and be prepared for the moment when I won’t have time even for the mere act of breathing.

  • Expectations

    As you start striving for success, you may start doing more experiments and it may be necessary for you to escape out of your comfort zone on a regular basis. While doing this you would do quite a lot of mistakes. Also, people may become more judgemental about you because they begin to have higher expectations about you. You may often feel bad, misguided. You may often feel like you’re useless.

    I think that’s quite normal. While a mediocre person would be guarded by his peers in order not to feel little and useless, a superior person would be tested by everyone, everyday. When people see that you are able, they want to make sure this is true in every way they can.

    Appreciate these tests. They may be a sign that you’re on your right path.

  • Rejection

    Getting rejected on a daily basis is a skill that should be acquired. Rejection tickens your skin and teaches you about how you shouldn’t approach problems. Without it there won’t be corrective means with which to learn what is accepted in our society. If you don’t care about the society, you shouldn’t care about being rejected.

    Rejection is not only related to being said “No” by some other human being. Rejection is also about events which fail to meet your expectations. Events like going out and not being able to have a drink, listening to music and not being able to think, working hard all day and not being able to fall asleep.

    Without being present you won’t be able to notice the moments of rejection in your life.

    You stay in your zone of comfort because you are afraid to be rejected. Some people go out of their zone of comfort because they love to be rejected. But if you feel well about being out of your zone of comfort, what exactly does this zone represent?

  • Listening and brushing my teeth

    My flatmate is quite an awesome guy. During most of our evenings we talk about business, communication, technology and tough problems. Usually these conversations span through various activities -- I have dinner, brush my teeth, do some other stuff -- but we keep on talking because there's so much interesting stuff to discuss. Yesterday I noticed something wonderful. While brushing my teeth, we started talking about an interesting problem of his. The most valuable thing that happened was that I couldn't talk back. I really had to listen and do nothing more. I had to resist the temptation to give my opinion because otherwise I would spit toothpaste all over the place.

    I loved that.

  • Фантастични забавности

    Преди точно година и 1 ден сбъднах мечтата си да напиша книга. Дълго се чудих как да издам творението си и в крайна сметка реших, че github ще е най-приятната платформа за осъществяването на тази задача.

    Който има желание да чете, може да грабне epub или pdf. Весело!

  • Отворено писмо до "Капитал" по повод войната в Йемен

    В Йемен от няколко месеца се случва една малко известна война. Бидейки пряко афектирани от ситуацията, с майка ми написахме едно писмо до медиите за да дадем гласност на конфликта.

    Прочетете, пък ако желаете, го споделете.

    Здравейте, в следващите няколко параграфа ще ви разкажа какво се случва в една голяма държава по време на една почти неизвестна война. Става дума за Йемен и за текущите военни действия между Хутите и войските лоялни на бившия президент Али Абдулах Салих.

    Случва се това, че 10 милиона човека са оставени без храна, вода и електричество, сред които 850 хиляди деца. Случва се това, че за пореден път хора биват обезобразявани, осакатявани, убивани.

    Имам роднини там. Откакто успяхме да установим някакъв контакт с тях, се чуваме всяка вечер. Те ни разказват, а ние слушаме и някакси инстинктът ни за самосъхранение успява да затъпи притеснението ни. Най-ужасяващото е, че бомбите имат навика да падат върху къщи, болници и училища. За щастие сме късметлии и все още нищо не се е случило с хората, за които ни е грижа. На базата на този късмет, те се надяват като свърши войната, да продадат къщата си и да си дойдат в България. Аз обаче на късмета не вярвам.

    Нека разгледаме ситуацията и като народ. Сигурна съм, че не само нашето семейство има роднини и приятели в Йемен. Сигурна съм, че много други българи са се хванали за някаква си надежда и тръпнат в очакване, бездействайки. Бездействието, обаче, рядко решава проблемите. Докато стоим и гледаме, поредната партида човешки същества, сред които сигурно и българи, ще бъде запратена нанякъде.

    Пиша ви, защото смятам, че сте от малкото медии, които са способни да дадат гласност на това събитие. Колкото повече хора разберат за тази война, толкова по-голям е шансът някой да предприеме действия за прекратяване на конфликта. Надявам се, че ще ме чуете.

    При желание от ваша страна, мога да ви предоставя снимков материал и повече подробности около войната.

    Петя Тодорова Великова

  • Да се радваме на нищото

    Проблемът на днешните хора е, че можем да се радваме само на случките около нас. Забравили сме какво е да сме щастливи заради самия живот, самото щастие. Това води до масово пазаруване, ненужни грижи и тъга. И въпреки това, сякаш е по-трудно човек да се съсредоточи върху настоящето и да извлече всичко от всеки момент. Да, по-трудно е, защото навик, граден през целия ни живот, не се изкоренява лесно.

    Замисляли ли сте се, да кажем, тая кола дето я имате, по-щастливи ли ви прави или по-нервни, по-тъжни? А телевизора, който може би гледате всяка вечер, кара ли ви да псувате и да мразите? Или пък онази нова дреха... Мислите ли, че на някой му пука, че имате нова дреха? Мислите ли, че някой ще си каже - Виж го тоя колко е секси с тия дънки? А онзи нов телефон, който си купихте, когато бяхте твърде депресирани за да разеберете себе си? Радвате ли му се сега или вече е време да си купите друга играчка? Или пък почивката през лятото? Беше ли тя наистина почивка? Или просто още нерви, няколко напивания и спорове със семейството?

    Хората не искат да са в реалността и това е кофти. Това е причината лелките в държавните институции да ви изнервят. Това е причината да си мразите работата. Това е причината шофьорите да си правят каквото искат по пътя. Това е причината хората да не се движат от дясната страна на ескалатора. Това сигурно е и причината да се напивате всяка вечер или да пушите трева на закуска.

    Ама, кво от това, нали сме свикнали. Какво като почне човек да живее тук и сега? Живял си е 30-40 години в мечти и му е било окей. Какво ще спечели като си напъне силите да наблюдава света около него? Много малко, наистина. Поне в началото. После, постепенно започваме да забелязваме интересни аспекти от нашия живот и себе си. Започваме да разбираме хората и да не ги съдим. Започваме да се наслаждаваме на всяка емоция, независимо дали тя ни прави тъжни или щастливи. Сблъскваме се с проблемите си и ги решаваме, вместо да бягаме от тях. Започваме да живеем по, така да се каже, истински живот. Живот, за който, като станем на шейсет, няма да се чудим къде е избягал, а ще знаем, че всеки момент от него е бил максимално оползотворен. Красиво.

    Естествено, за да се случат тия работи, си трябва труд. Трябва и постоянство, което да продължи до края на живота ви. Почетете малко за тия теми, помислете.

  • Learning

    Last week I finished a course on Coursera about learning. For one month I managed to understand quite interesting and exciting topics about effective studying. Yeah, some of them were already familiar to me, but having someone reassure you about your understanding is quite good! I'm going to try and recap the knwoledge I acquired in an effort to understand and apply the material better.

    First of all, sleep, exercise and proper breathing are the most important things for a successful and well-working mind. By not getting enough sleep, you prevent your brain from washing away the toxins it has accumulated during the day. Also, during sleep the brain reherses new ideas and strengthens memories. In fact you're actively learning when you're sleeping. This leads to having a bogged down and inefficient mind the day after. By breathing with your belly, you calm your mind and provide your body with huge amounts of oxygen. Exercise is also very important because it really makes you not thinking about the problems you were working on. Your mind can focus on the physical activity and let the subconscious do the rest.

    Speaking of this, focusing and defocusing your brain is a really important part in learning. Strong-focus sessions should be followed by relaxation and just wandering off to wherever your mind wants to. For example, if you find yourself struggling with a problem, you should concentrate on it a bit more and after that go for a walk or just sit back and try thinking about something else. After a while the solution will pop into your mind.

    You should also know how to acquire information effectively. By simply reading you're not being very productive. You should always recall what you've read and focus on the parts you weren't able to recall successfully. Here's a little exercise for you - after reading this article get a pen and a sheet of paper and write down everything you've understood from it. The next time you're trying to learn something don't just reread it but actively recall the accumulated knowledge. Test yourself on every occasion and don't be afraid to make mistakes. In fact mistakes are a very important part of the learning process.

    Also, a study shows that students who have only recalled what they've read after focusing on a given text perform way better at memorizing the material than students who created complex concept maps of the subject at hand. By seemingly studying less, you're actually being more effective.

    Another useful technique is to chunk information. Chunks are basically logical pieces of knowledge which could be assembled in such ways as to create bigger chunks. A chunk is a thing you can easily hold into your brain. It's like knowing how to tie your shoes - you first learned and understood the basic steps about it, and after a while, with some deliberate practice, you started no longer to think about these steps but just do the knot. By chunking you free your brain from details and let it run in the big picture.

    To form a chunk you should first understand the material that's behind it. You should be able to explain and easily solve problems related to that information. After you've done that you should practice using the chunk until you've mastered it. After all this you can put it in the bigger context of other chunks and pieces of data.

    It's actually quite a good idea to have chunks from many different fields. This way, you'll create seemingly unrelated links between subjects and be able to think more creatively about problems. You should also mix chunks - don't only solve problems related to a single technique but work on many techniques at once.

    Procrastination is another problem many people face during learning. No matter how interesting a subject may be to you, there will be times when you'll approach learning about it with reluctance. Your mind will try really hard to avoid it and do something seemingly more interesting instead. You can fix this by simply noticing such clues and changing your response for them. For example, the next time you're learning, just set a timer at 25 minutes and learn during that interval. After that, reward yourself with something small like a cup of hot chocolate, little browsing through the web, a healthy snack or just plain relaxation. After that do another 25 minute session and give yourself another reward. This is known as The Pomodoro technique. The reward is very important! This way you teach your brain that after doing that seemingly boring action, you will feel good. Another important thing you should do to change a habit of yours is to change your beliefs about it. If you find yourself thinking "I'll always be doing that..." or "I'm not gifted to do maths...", for example, try finding people who have changed their beliefs and are showing progress doing something they thought they weren't good at.

    If you're feeling overwhelmed by a task you have to do, you shouldn't focus on completing it. Instead you should focus on the process which will help you finish the task. Dedicate some time, work your ass off and don't care if you succeed in the end. The important thing will be that you'll be one step closer to completion and you'll be happy about it.

    Another good way to tackle procrastination is to mix topics of learning. For example, focus on a problem for some time, then switch to another subject and so on. This way you're enjoying variety and tend not to get bored so easily by the task at hand. Becareful not to multitask, though. Do one thing at a time and eliminate all other distractions. Multitasking only harms your thinking capabilities.

    Taking tests is another matter. There's a really cool checklist you can work through in order to find whether you're properly prepared for a test.

    A really good test-taking technique is to go first at the harder problems. You should take a look at the paper, find out the harder tasks, choose one and start working on it. If you struggle for a minute or two, you should switch to the easier tasks and do some of them. After that, go for another harder task and so on. By working this way you constantly refocus your brain and make it work on the harder tasks in the background while being motivated by solving the easier exercises. This is an example of the switch between focused and defocused modes of thinking I wrote about in the third paragraph.

    Organized study groups are also very important for successful learning. Note though, that if some of the participants arrive late and aren't serious about this, it's better not to study at all. Think twice about the people you're going to study with! It's OK to have a party but do it after you've worked through the problems and the material. It's also important to have someone smarter in the group who is going to help you with the aspects you don't understand. The other plus about study groups is that you can use other people to make reality checks about your knowledge. You just have to be open to critique and evaluate it. If something's wrong, change it.

    When learning new and abstract material you should make analogies as much as possible. That's quite intuitive but the problem is that most people just don't do it. Involve as much of your senses as possible. Use visual images, noise and smell to associate with the subject. Find creative analogies to the thing you're working on. However, it's really important to validate these analogies.

    Do much practice. Don't look at problem solutions but do your best to solve the exercises you have. If you have difficulties consult with your teacher. Use your resources - the Internet, the books, the papers, the videos, the study groups, the forums, the Q&As, the teachers. Most importantly, when you think you've mastered a subject, go and teach it to people. Only this way you'll really understand it. By teaching you try to explain things and often during this explanation you find out that there are topics you still don't understand well. If you don't have the opportunity to teach, write then. That's the main reason I'm writing this blog post - to understand better the ways of efficient learning.

    It's also important to study less but with more focus. Instead of just spending 2 hours rereading a topic, spend 1 hour actively recalling the material. You'll feel more tired after it, but you'd have learned more in that one hour, than in the two hours spent feeling like doing work.

    Use TODO lists and organize them the evening before. This way your brain can prepare about the tasks you'll have to do the next day while you're sleeping. It's also very important to set a quiting time - an hour which defines when you stop doing work/learning. It's no argument that you've got tight schedule and simply can't put such an hour. There are examples of people who really had tighter schedules and tougher material to learn than you and did do work/learning for 7-8 hours a day and rested very actively after that. Know, however, that if you're trying to work on too many things at once you'll really lack the time to do so. When you notice this, either cut one subject or think twice the next time you're excited about a new endeavor. This currently happens to me, so I can sincerely tell you that it doesn't work. You may feel productive but the quality of the acquired knowledge won't be much.

    Last but not least, know that you can practically learn anything if you try hard enough. Also, don't think that you have only one talent and you have to go after it. Try new things, learn new concepts, go out of your field into something completely different. Broaden your contacts, environment, the things you like. Variety makes us happy and variety leads us to success. Don't be a tight specialist. Have interests in one field but don't be afraid to try other things. By doing this you broaden your working context and can use really different ideas to solve really hard problems. Be a polymath, not a grumpy specialist. There are lots of examples about successful people who have interests in many and diverse fields. In fact, you can try reading this interesting article. It's written by a guy who's a writer, poet and explorer living in Cairo, Egypt.

    Simply put, you're everything you want to be. Just work smart and hard and don't let despair make you quit.

  • Space Apps

    Collaboration my ass! You know, people try to do something. They strive to collaborate in the creation of something beautiful, uniting and valuable. But what happens when they try to do that? Well, if they're not careful, shitty organization comes which ruins everything. Unknown figures which just want to be approved of something, try to put their interests across the path of innovation and friendship. That's sad and sheepish. But that's our world, you know.

    Anyway, the hackaton was exciting. I'm glad about the people I met and the experiences I had with them. I'm glad that we managed to design and implement something valuable, complex and astonishing. We did that in about thirty hours with no loss of enthusiasm. All of us learned something new, all of us got their minds and views extended by the technologies we had to deal with.

    Maybe a tale of what happened would be boring. I'd just try to tell it in an interesting way....

    Well, I thought why not start with a story about some mythical creatures on their path to happiness. Yeah, that'd be interesting. But I doubt it. It's so distant from the things I'm going to write about. So, let's start simple.

    I almost didn't get up on time. I was in kind of dreaming/waking up state, when a staggering thought came through my bewildered mind. "Why was it so bright in that room of mine? Well, maybe my alarm would soon go off... Dunno." The next thing I'm doing, is I get up and pick up my phone. It was 7:12. Last weekend I had turned off my alarm. So I get up, put my clothes on on and hurry to the bus station. I arrived earlier...

    I waited in the somehow cold morning till it was time to get in. Momchi called around 8:30 and we both got in. The Technical university's staff had done a great job at renovating the place - it was all shiny and new. It's sad that they teach such old stuff there... Anyway, at around 10:00 began the opening. Some suit-guy was talking stuff he had crammed up not knowing what was it about. I got over that. After him some old professors and uninteresting, unexcited people came. They talked about bulshitbulshitbulshit. I started to get little annoyed. You know, I think such things are no place for someone who isn't innovative and motivated, for someone old. I think that the youth should be in charge of such events. Of course, if there is an elder who is still young at hearth, I have nothing against him or her to participate.

    Well, the boring opening finished and we started with our challenges. We met a guy who didn't have a team. He was an embedded developer and had an Arduino. I and Momchi wanted to try something new, so we got him in our team. There was also a really great guy which we met on the last year's Space Apps Challenge - Tsvyatko. He decided to join us and before we knew it, we had four bright minds who wanted to change the world.

    We chose to make a satellite piloting simulation. We would render the earth with its surrounding satellites and give the player the opportunity to cycle through them and explore the universe around him. The first six hours were procrastination on my side. I was still bewildered by the size of our task. I had to get data, to chew it and to spit it in the form of a universe. Damn, I thought, I don't know where to begin from...

    Of course, you always don't know where to begin from. You're always scared of the great things you'll have to do. Yeah, they're trivial, but you don't wanna do them. You wanna sit in your comfort zone and not make mistakes. You don't want to create... You want to destroy and observe.

    By the evening, I managed to render the earth with a simple satellite. Tsvyatko and Momchi set up a server which would give NORAD's two-line formatted data into a human-readable JSON. Rosko, the hardware guy, had managed to make the Arduino light some bars. Not much but we were all proud of what we did.

    The precious-looking technical university was closing at 22:00. Great! We would make a hackaton with a rest. The good thing was, there is initLab where we stayed and coded during the night. If we didn't do that, we wouldn't have achieved a thing.

    And the night was our most productive part of the day. I tried to set up the server and get the JSON from it, in order to render the satellites at their real positions. I got tired, mad and grumpy, left everything and went to nap for an hour. I got up even grumpier. I made a strong coffee, mumbled a few words about that I'll start doing exciting things in a moment and really started doing them. Half an hour after I got up, I felt absolutely rested, motivated and productive. By eight in the morning, we had satellites and Leap Motion controllable camera. We also had gestures which enabled us to switch between the sats with a simple swipe. It was great!

    At around 9:30 we were at the university. We still had lot to do! Rosko and Momchi prepared the rest of the Arduino control board. I and Tsvyatko tinkered with the server in order to make it give the right data. In the end, we noticed that the time intervals we were giving to the NORAD converting lib were too small for it to give us some delta. We configured them and we had a real moving and buzzing horde of satellites! It was exciting and super cool. We were all reallyreally happy. After that, I tried to clear the scene of the spawning satellites.

    You see, every thirty seconds or so, the simulation wanted new data from the server. When it got the new data, it created new satellites. Now I realize how dumb I was... I could've just updated the positions of the spawned entities. Instead, I created and deleted them... Well, fatigue does strange things to your mind. By the time I managed to properly do this, we had only an hour left till the presentations started.

    I still had to send data through the serial port to the Arduino module. Meanwhile, Rosko was debugging an electricity leak in it. The presentations began. I managed to send data, but it was displayed wrong. By the time it was our turn, I almost debugged the problem. We had to go.

    I plugged in the Leap Motion nervously and it started searching for drivers. Damn! What could be wrong now?! We were walking to the stage, I was with my laptop on my hands, debugging shit and we were going to present that bogus stuff in a couple of seconds. Anyway, by some strange, existential ways, everything got up and running. The good guys at the event didn't had an HDMI cable. We couldn't put a projector on my laptop. Cool...

    We began. One of the jury asked will we put this on the big screen. I had really hard time keeping my anger. I told him as calmly as I could, that if they had an HDMI cable we would've done this. Tsvyatko saved me from further explanations and started the presentation. Momchi did a great job at it. Despite not having a projector set up and doing everything on the small screens of our laptops, we put the jury in awe. They were astonished, at least the young ones. The questions they asked were somehow good. Sadly, I don't remember much. When I get excited, I tend to forget thingsthingsthings.

    We sat and waited. We weren't the winners. I don't know, I don't wanna say anything about the votes. Maybe I'm biased, but I think the winners weren't the right people. I just don't know. I was, erm, disgusted by people. Yeah, although being fun and exciting, this competition killed a tinytinytiny part of the place in my soul where I still believe people are good. It killed some naiveness. That's sad. I want to be naive! It's fun, it's exciting and interesting to think that all people are good. Damn! Yes they are!

  • Lessons from my first Game Jam

    Jamming is a wonderful experience! You pass through myriad of feelings not knowing whether you're happy or sad. You meet lots of interesting people. You create great games and experiences. And you learn a lot. Especially if you're young.

    The most important lesson is this - no matter how much effort you put in creating your product, no matter how great it is, if you don't present it well, you'll fail. Put at least an hour preparing your fucking presentation! Think! Think about the possible difficulties you may have. Clarify with your team members who is gonna play the game and who's gonna present it. Walk through the talking and playing. That's all. Our team didn't do that and we failed miserably. Our product was great, but our showing was awful.

    Anyway, it was fun! Remember having fun! After our presentation I was a bit down. One dude came next and asked if someone could sing because his game didn't have sounds. Well, me and Elmo (the artist) started singing the Super Mario theme song. Most of the audience laughed and the general mood had risen.

    The next thing is the team. One of its most important assets is the leader. Our leader was great but he was also quite worried. That resulted in him constantly asking questions and trying to have everything under his control. That makes the team members annoyed and annoyance is the last thing you want in your team. So, if you're a leader, please let people do their job and let them tell you when they have progress. Don't overwhelm them with your presence.

    Communication is also important. No matter what kind of work you have at the moment, if a team member asks you something, you should at least say to him that you'll answer his question in a minute. Also, when the team is bigger that 4 people, communication becomes bad. We were 7. Four programmers, a designer, an artist, and a sounds dude. I think the best configuration is 2 programmers, an artist, and a designer. Last but not least, if you notice that you're tired, nervous and violent - rest. The worst thing which can happen during a hackaton is a violent argument inside your team. You have to be united!

    About the product - fake it till you make it! Write spaghetti, experiment, find the fastest solution. In two days, there are few things which can break your code. Script difficult-to-generalize parts. Also, use source-control-friendly engine. You can't afford idling members, because the scene can't be merged. Make sure you know well your SCS's facilities. Don't do over-complicated stuff. Aim for simplicity.

    I learned that people attending such events are kind. I also learned that no matter how much caffeine you have in your blood, you'll eventually fall asleep. I did that on a sofa. Shortly after I lay, one fellow jammer came to me and offered me his poncho to stay warm. He was Dutch. He didn't even speak Bulgarian! I was amazed. Thanks Steffen!

    The only thing I didn't like was commercialism. I don't think businesses should use hackatons for publicity. But they sponsor these events, and no one's gonna give money about something just for the sake of it.

    Maybe that's all. On my way home, waiting in the blistering cold, I was kind of sad that the jam ended. A simple text message made me happy, though. A very special person wrote to thank me about making them happy. Small things like that make your life good.

    P.S.: You can check out our game at the ggj's site :)

  • I managed to get myself boiled

    There's a story which is popular among pragmatic programmers - the story about the boiled frog. It's simple. What would happen if you put a live frog in boiling water? It'll jump out of course. But what if you put the frog into cool water and let it boil gradually? The frog will slowly cook itself and you'll have what to eat for dinner. The moral of the story is that you have to be constantly looking for stuff which makes you vacant about your surroindings. If you are a pragmatic person, you must be conscious about the issue every second of your life.

    I wasn't. I got almost boiled, but I kind of realized on time that I was going to be dead meat in a couple of weeks.

    So what happened? Well, I work in a big gamedev corporation. You know, with these multinational companies and stuff, things tend to get very sloppy - you become formal, you lose control over your employees, you write spaghetti, etc. So morale goes down and programmers start to produce bad code. In general, people start to slack a lot. That doesn't happen everywhere, but in my workplace it did. And even though I considered myself a person with willpower and lack of lazyness, I managed to become something which didn't represent me. I started to constantly do unproductive stuff. I had various excuses - the producer should care more about me, the code base is awful, the environment is too formal, etc., etc... Yesterday, after eight-hours straight doing nothing, I felt bad about my behavior. I started thinking about how can I fix that. In the end, it's everyone's responsibility to make the people you work for happy. That's why you're there! If you don't like it - leave, go somewhere else, go to a place where you'll care about your workplace. Otherwise, try to change your environment, try to convince people that they should help you. You may succeed - that's great. You may not - a professional programmer can always find a well-paid job.

  • Страхливци -- разказ

    Той бавно и предпазливо се доближи до бензиновата колонка. Държеше дясната си ръка готова да извади заредения пистолет от кобура. Лявата бе леко изведена напред с цел да реагира бързо на неочаквана атака. Очите му бяха присвити и концентрирано блуждаеха около колонката. Когато беше на пет крачки от целта, той се спря, предпазливо се наведе и опипа напукания асфалт със свободната си ръка. Беше твърд, нормален. Спокойно направи още две крачки. Спря се. Повтори процедурата. Извървя останалото разстояние и вече беше до колонката. Тя беше ръждива, със застинали вековни числа. Зад нея беше самата сграда на бензиностанцията. Тя беше целта на Таков.

    Вече извади оръжието от кобура. Здраво го хвана в дясната си ръка и махна предпазителя. За всеки случай извади и провери състоянието на пълнителя. Беше пълен. Всеки втори куршум беше бронебоен – в случай, че не улучи от първия път. Таков знаеше, че ако пропусне веднъж, не биваше да пропуска втори път. Това щеше да е фатално.

    Следващото предизвикателство беше влизането в сградата. Той направи няколко предпазливи крачки и се спря. Беше точно на време, защото асфалтът пред него изведнъж се изтегна, потъна и пак се върна на мястото си. По дяволите, помисли си Таков, ще трябва да се заобикаля. Огледа се за пръчка. Наблизо имаше едно изсъхнало, младо дърво, прокарало до една от колоните крепящи козирката на бензиностанцията. Асфалтът до там изглеждаше безопасен. Таков успешно отчупи клон и почна като слепец да опипва пространството пред себе си. Където клонът попадаше на жив асфалт се образуваха странни бразди. На пръв поглед нищо не се случваше с пръчката, но в същност тя дълбоко страдаше. Асфалтът успешно свърши малко преди един от ъглите на сградата.

    Таков допря гръб до стената и бавно се придвижи до един от счупените прозорци. Прехвърли пистолета в лявата си ръка, а с дясната се хвана за рамката. Придърпа се леко и погледна в тъмното помещение. Нищо. Спокойствие. Извади едно малко камъче от джоба си и го хвърли вътре. То изтропа и заглъхна. Помещението беше чисто. Той прекрачи с единия, а после и с другия крак и вече беше вътре. Пулсът му се ускори. Чуваше как сърцето му тупа, готово всеки момент да се спука. Сега почваше наистина опасното занимание.

    Целта беше вратата към склада. Маринов беше казал, че там има от старите акумулатори. Оловото бе ценно по онова време. Колкото повече имаш, толкова по-богат си. По дяволите! С един акумулатор можеше да си купи автомат и достатъчно муниции да изтреби цял отряд наемници!

    Стигането до нея беше безопасно – щом камъчето тупна спокойно, значи нямаше нищо, от което да се страхува. Въпросът бе какво, освен акумулатори, го чакаше зад вратата на склада.

    С трепереща ръка хвана дръжката. Леко я бутна надолу. Тя изкърца. Нещо от другата страна примлясна. Таков приготви пистолета. Бутна дръжката докрай и леко открехна вратата. Едно немигащо жълто око го погледна. Таков стреля два пъти в него. Последва писък, пронизващ мозъка с ледените тръпки на смъртта. Туптежът на сърцето му се ускори. Цялото му лице се наля с кръв, а адреналинът вече беше почнал агресиращото си действие. Не се знаеше какво още имаше там.

    Таков продължи с вратата. Бутна я още няколко сантиметра. Нищо. Продължи леко полеко, докато не я отвори докрай. Мрачният склад бе единствено осветен от следобедното слънце. Помещението беше малко. В дъното му имаше една дървена маса с два непокътнати акумулатора върху нея. Отдясно имаше закачен кози крак. На пода беше поваленото Нещо с грозно кървяща дупка на мястото на немигащото жълто око. Таков рязко влезе и затвори вратата зад себе си. Беше сам в стаята. Това го успокои.

    Приготви раницата. Сложи внимателно първия акумулатор. Чу се провлачване. Пулсът му отново скочи. Спря се и приготви оръжието. Ослушва се няколко секунди. Нищо. Бързо и ловко сложи втория акумулатор, закопча раницата и се приготви за последната част от мисията – успешното излизане от тази прокълната дупка.

    Предвид шума, който чу, реши да не се връща по обратния път. Огледа прозореца, през който влизаше светлина. Имаше място да се провре. Проблемът беше асфалтът отдолу, защото нямаше средство, с което да го провери. Огледа се. Видя козия крак. Това трябва да свърши работа, помисли си обнадеждено той. Протегна ръце към него и пак чу провлачването. Сякаш беше по-близо. Мамка му, мамка му, мамка му, мина през главата му. Изтръгна желязото от стената и бързо се отправи към прозореца. Достигна асфалта със съоръжението си. Усети паренето на безизходицата и тъпата депресия на човека търсещ спасение в алкохола и дрогата. Бързо се отдръпна. Беше забравил, че желязото провежда психовълни.

    Ок, сега става интересно, със забавно отчаяние си помисли той. Имаше два избора – акробатика през прозореца или спортна стрелба през вратата. Нещо побутна дръжката. Сега наистина стана интересно. Дейба! Щом е провлачване значи съм го загазил! Мозъкът му трескаво прехвърляше вариантите. Можеше, да! Можеше да запречи с масата. Но какво ще спечели? Или да я използва за мост? Но колко дълга беше психозоната? Е, поне щеше да е извън сградата. Ами ако онова протегнеше? Дръжката почна плавно да прави своята арка. Таков хвана масата, обърна я и я промуши през прозореца. Вратата се отвори. Той тъкмо провря втория си крак през отвора, когато дойде ужилването. Падна, затвори очи и, когато ги отвори, беше нощ.

    Глава – тук, раница – тук, пистолет – да. Всичко точно. Час? Нощ. По дяволите, по шибаните, прости дяволи! Беше жив, протягането беше леко и само го беше зашеметило. Погледна към прозореца и видя как настойчиво го изследват две зелени очи без зеници. Гледката беше ужасяваща, но той беше жив! Мисята получаваше малко удължение – да не умре през нощта.

    Беше ясно, че не бива да мърда, докато не изгрее Слънцето. Колко бе часа? Погледна – дванайсет. Очакваше го изпитанието на живота му. Докато бе на масата, психо полето би го защитавало от по-простите организми. Проблемът за по-сложните си оставаше, обаче. Имаше късмет, че луната бе пълна тази нощ. В осветената тъмнина, която го заобикаляше виждаше няколко чифта кръвясали хищни очи. Те не го притесняваха – това бяха вълци, страхливи вълци...

    В напрегнато очакване мина времето до два часа. Петнайсет минути след това, тъкмо когато той почна да се унася нещо прошумоля. Единият от вълците изскимтя, а другите се разбягаха. Е ся си еба майката, притеснено си помисли Таков. Шумът идваше от Блатото. Постепенно се приближаваше. По едно време се изкриви по фланга към дясната стена на бензиностанцията. Гримаса на клоун с червен, пулсиращ нос се появи иззад оградата. Клоун беше твърде човешко описание. Хищникът представляваше котка, пораснала до размерите на тигър, която ходеше предимно на задните си крака, а предните ѝ бяха неестествено удължени. Главата ѝ бе почти кръгла, плоска, с пулсиращ, червено-розов клоунски нос по средата. Тя изкрещя с пронизителния писък на вещица и се втурна към уплашения до смърт Таков. Докосна асфалта с предните си два крака и се отдръпна също толкова внезапно, колкото се беше втурнала.

    Така, браво, мойто момиче, успокоен си помисли той. Сега ще си играем на търпение, а? Е, ще ти видим търпението срещу два девет милиметрови!

    Естествено, Таков нямаше веднага да стреля. Амунициите бяха ценни. Щеше да дочака изгрева, а ако много го задържеше Котката, щеше да ѝ види сметката. Спокойствието му бе прекъснато от внезапното ѝ раздвижване. Тя почна да обикаля, търсейки пролука до него. За момент бе готов да стреля, когато тя сякаш бе намерила път до острова на масата. Обаче, тъкмо да мине последния метър до ръба на дървото и пак изпищя. Отдръпна се и се отказа от повече опити – психото я зашемети достатъчно.

    В това дебнещно напрежение минаха още три часа. Стана пет и нещо. След един час се съмваше. Котката бе се свила на кълбо и дремеше с едното си око. От време на време мяташе опашка за да прогони някоя и друга муха, опитваща се да открадне парче от люпещата ѝ се кожа. Времето почна да върви ужасно бавно. Таков беше уморен, страшно уморен. Дори да излезеше от тук жив, до най-близкия лагер му оставаха поне пет километра. Нищо не бяха за него по принцип. Сега, обаче бе натоварен с два акумулатора, бе се дебнал цяла нощ с котка и бе претърпял протягане. Е, ще го мисли като му дойде времето...

    Котката се размърда, ослуша се и панически избяга. О, господи... Какво ми приготви сега? Таков безумно се усмихна на своята съдба. Не, че не му се случваше за пръв път, де, ама всеки път бе нещо ново и възмутително. Стоя в напрежение до шест. Слънцето почна бавно и усмихнато да изгрява. Грозни крякания на жаби огласиха района. Таков се приготви да се прибира. Стана, провери пистолета, нагласи раницата и провери връзките на старите си кубинки. Всичко бе по точно! С ловък скок, на който котката не бе способна поради увредената си координация, той се озова на сигурен асфалт. Обърна се. Онези очи още го гледаха.

    Сега, да продължа към Блатото или през Крадливото? През Блатото може да има Мърлявки. Не, че са толкова опасни, ама да хабя патрони заради тях? Но пък през Крадливото мога да попадна на хора. Никога не знаеш хората какво ще ти поднесат. Е, поне можеш да поговориш с тях, да те разберат... В крайна сметка, тръгна към Крадливото.

    Пътят поне беше хубав. Дълъг, черен, селски, който продължаваше така към лагер Копито. Единствено човек трябваше да бъде внимателен за десния си фланг – там растяха високи треви, в които никога не се знаеше какво има. Отляво се простираше поле, а след него скалиста планина.

    Четири фигури се появиха на хоризонта. Сърцето на Таков пак се разтуптя. Той беше смел човек, но това не му пречеше да се страхува. Този страх го беше спасявал толкова много пъти и въпреки това той бе герой сред повечето лагерници. Дипломацията сред тая пустош изискваше да не посягаш веднага към оръжитео. Той привидно спокойно продължи своята разходка по пътя. Моментът на срещата дойде. Опита се спокойно да ги подмине от ляво, обаче тъкмо, когато вече минаваше зад гърба на най-крайния, онзи го хвана здраво за рамото и го обърна.

    „Хей, брат! Къде си се забързал? Не поздравяваш... Я, какво носиш в тая раница?“

    Ония понечи да я отвори. Таков рязко извади пистолета, махна предпазителя и го насочи към посмелия да докосне собствеността му.

    „Вървете си по пътя, братя.“ Възможно най-спокойно каза той.

    „Добре, братко, добре! Мир.“ Онези продължиха по пътя си.

    Страхливци! Дребни хулигани, псуваше ги Таков. Имаше ги много такива. Самият той някога се беше занимавал с такива глупости. Един ден обаче, реши че няма да е страхливец и ще си изкарва парите честно и с пот на челото. Това му решение го докара до днешните перипетии. Въпреки това, той обичаше това, с което се занимаваше, колкото и опасно да беше. То си му беше в кръвта.

    Стигна маркировката бележеща километър до лагер Копито. Всеки ден на тая маркировка човек можеше да види нещо ново. Днес бяха окачени две от ония жълти, немигащи очи свързани помежду си с канапена връв. Останалия път до Копито мина без препятствия. Таков пристигна, нае си легло в кръчмата на Бореца и изморено заспа. Не сънува нищо. На сутринта се събуди доволен и щастлив. Щеше да си вземе автомат и амуниции стигащи да очисти цял отряд наемници!

    Край.

  • За света и хората

    Интересно е, човек като се замисли, колко от нас живеят в своите измислени светове, заобиколени от измислено щастие. Стремим се да задоволяваме нуждата на тялото си да е радостно като му купуваме дрехи, тъпчем го с храна и течности, купуваме му разни неща, с които да се забавлява. Това изцяло убива креативното в хората, убива онова, което би трябвало да ни подтиква да създаваме. Вместо да бъдем доволни, че правим нещо за света и тези около нас, ние сме доволни, че всеки ден задоволяваме тялото си с някакъв боклук.

    Е, има и степени на повърхностно задоволяване. Най-простите ги виждаме в затлъстелите хора, целящи единствено да тъпчат въглехидрати и да бъдат щастливи по време на това действие. После идват купонясващите млади хора, към които и аз мога да се причисля. Пием, някои пушат, някои прибягват до по-сериозни работи, но не като пристрастяване, а просто като средство да минава по-бързо времето. Щото видите ли, понякога става скучно, а често музиката и алкохола не могат да оправят тая скука. И от там може леко да преминем към наркоманите. Но тва е само на повърхността. Има и по-лоши работи. Има пристрастявания по-лоши от хероина и другите тежки наркотици… По-тежки, защото не ги забелязваме, не знаем за тях, а те леко полеко ни изяждат, изцеждат и ни правят копие на всички около нас. Истината е тази - в днешния свят хората са еднакви. Колкото и да си мислиш, че си уникален и няма друг като теб, и че ти ще бъдеш нещо повече, все ще грешиш. Ти си обикновен. Единственият начин, по който можеш да станеш по-различен от другите е ако почнеш да се бориш с тея низши задоволявания на твоето тяло и преминеш към нещо по-полезно, нещо което би променило света.

    Но да оставим това на страна и да се върнем към темата. Хората се стремят към романтичното. На всеки по-зает човек му се е приисквало да седне някъде (край камина може би), да пие чай, да чете нещо, да си почива. Обикновено тези мисли идват, когато не сме нещо в ред. По дяволите! Кой млад човек би искал това наистина?! Просто се залъгваме, мозъците ни залъгват, че това е хубаво, това го желаем. Веднъж има ли възможност да го изпитаме, обаче, виждаме, че не е нищо специално. Отегчаваме се постепенно и тръгваме към първия купон. И да, наистина, няма проблем с това да си изкарваш приятно с компания, да губиш време. Нужно ни е. Въпросът обаче, стои в това как самите ние се залъгваме, когато нещо не ни е в ред. И това може да го разберат геймърите. Запален си по игра, играеш я, не мислиш за нищо друго. Защо? Защото те влече, обичаш това, което правиш. Та, по тая логика - ако наистина обичаше работата си, би ли бил стресиран, желаещ нещо друго? Би ли очаквал да свърши работния ден, да дойде уикенда? Не, не би. Ако наистина обичаш това, което създаваш и за което живееш, ти няма да търсиш щастие в дрехите, алкохола, дрогата, храната, играчките. Не… Няма просто да имаш нужда. Замисли се.

    Та, това са моите няколко думи за живота. По тоя повод - един разказ:

    Акра беше малка, зелена планета, почти лишена от огромни океани. Тучни поля я застилаха от край до край, а отстрани тях се намираха красиви гори, обсипани с вековни дървета, малки фиданки и вкусни плодове. Тук-там имаше възвишения, които бяха ту до небесата, ту до почти земята. В тези планини се намираха пещери дълбоки и черни като катран, но и пещери плитки и светли като летните небеса. По тях сновяха насекоми, малки твари и тревички, необезпокоявани от никой. Красиви почви се мяркаха насред полята -- малки, кафяви петна, с шарка от цветни камъчета и пропукани бразди от суша. Реките бяха бистри, пълни с плаващи в тях създания от всякаква форма и изящество.

    На тази планета имаше и една пустиня, простираща се покрай единствения океан. В нея имаше един оазис. В него пък се намираше едно животно. То бе заобиколено от шест твари, всичките от различен вид. Разказваше им една история от миналото, виновна за настоящето, която започваше така:

    "Някога, драги мои, това бе планета скучна, тъмна и пустинна. Тук живееха много животни и някакви други същества, които запълваха цветния пейзаж от нищета и чувства."

    "Някога, драги мои, тук нямаше спокойствие и мир. Постоянно сновяха разни заети деца, възрастни и престари. Постоянно всеки гонеше нещо, достигаше го, изпускаше го и пак тръгваше след него. Постоянно би се видяло едно море от лица намръщени, скучни и притеснени. Дори малките животинки бяха натоварени с тежест непосилна за техните тънки крачета."

    "Деца, всеки преследваше едно и също -- щастието. Но всеки ходеше по един път -- пътя на първия намерил го. А то този първия беше цар на нашата Акра, на нашето зелено, спокойно всемирно пасище. Но тогава, както ви разказах, Акра не беше такава. Цар Аврор управляваше едно тъмно, намръщено и объркано царство. Дълбоко в своето сърце той бе възмутен и тъжен. Той, който толкова години се бе борил да обедини живите твари, сега бе принуден да се бори обединените да не го свалят, да не настане размирица и неуреденост в този клатушкащ се на везните на Парита свят."

    "Един ден, чеда, Парита счупи своите мерилки и запокити нашата тъй обичана земя в дверите на пустинята на Син. Боговете се бяха разгневили и дадоха мощ на този таен копнеж за пълно щастие. Тварите се запътиха вкупом да стават царе. Аврор първообединителят бе свален, изгорен и захвърлен в тъмната река на срама."

    "Пригответе се сега за една тъга, едно неизмеримо страдание, което сполетя в същия миг нашия свят. Намръщените и устремени животинки останаха без най-ценното за съществото с душа -- душата. Всяко се изреди да царува и да управлява. Всяко усети тежестта на короната и мъката на успеха. Всяко бе свалено по начина, по който Аврор загуби своя трон."

    "Деца, един ден дойде едно животно. То не беше с нищо по-различно от другите. Животното бе с козина проскубана. То, поради своята старост, накуцваше, но все още се крепеше. Деца, за голямо учудване на другите четириноги и насекоми, то не искаше трон, то не се стремеше нагоре и нависоко. Деца, знаете ли, то бе бедно, но винаги усмихнато. То си замина от тоя свят спокойно и тихо. Там, където животното заспа вечния си сън, другите намериха щастието. Те го намериха в няколко спокойно нарисувани в пръстта думи. Земните твари спориха около тези символи. Знаете ли защо? Защото всеки виждаше нещо различно -- за никого тези знаци не бяха еднакви."

    Историята завърши. Животните продължиха всяко по своята си работа, а една птичка излетя от едно дърво, кацна на друго и запя своята песен.

    P.S. Да ви кажа, аз написах това, докато ядох сладко, любувах се на студеното време на вън и чаках да завали сняг. Така стана, щото и аз още съм като другите, и аз не съм намерил пълното щастие.

  • Writing cliches

    You want me to write you a good and interesting story? Nah, I won’t. Instead I’m gonna write a little about writing. Not that I’m an experienced writer or something. No… I’m just an ordinary (man?) boy who likes putting words into their places. I can’t tell if I’m good at this, but I have the necessary confidence.

    So, you know, I can start a very dreadful story. Something like this:

    He quickly glanced at the window. Between the dark trees, hidden in the deep forest, there was the Inscriptor. His steady eyes stared every night at Jack. Jack was scared shitless of that creature. Yeah, he didn’t know about it, but the feeling crept every night through his back. His bones, his thoughts - they were all obsessed by the monster which hid in the dark forest.

    He continued watching the screen of his laptop as if nothing had happened. There was a knock on the door. Then a scream. And then… Silence.

    In my humble opinion this starts an interesting scenario, something which would keep the reader engaged for quite long. And that was easy to write. For god’s sake, that could be written by anyone who reads at least a book a month. Is there an issue with that? Maybe. Maybe this devalues most of today’s literature. Authors, or pseudo-authors to be more precise, make lots of money by just putting together a piece like that. Anyway, I’m not going to write criticisms - I’m not experienced enough for this. I’m gonna train my skills, show you some more fast-thought scenarios.

    So, what’s next? Little comedy maybe.

    The jingly-puffs were creatures of habit. Once they did something, it would get inscribed in their brains. That trait of theirs, has led to several wars, one of which for a banana. Anyway, UberNomph was an exception from this rule. That helped him become the master of all jingly-puffs. He ruled with his heavy trutz and slow ampfluz. A good ruler he was. Sadly, one day, on his way to the throne, he got sucked by the ventilation system.

    BodzilUtz was his successor. A ruler, dumb to the liquid in his thumbs, he had lead the country of Normorork to almost complete destruction several times. Because, as I said, the jingly-puffs were creatures of habit, they couldn’t just overthrow their bad king. It was a habit of theirs to let the king rule until his natural death…

    Yeah, maybe it wasn’t so funny, but it was interesting. Next - love.

    Ann’s eyes were wet again. With a trembling hand, she put the curtain down, leaving his receding silhouette behind the thick drapery. She sat on her unmade bed, burried her head in her pale hands and started crying.

    John was so much for her. She needed him and every time he left, she wanted to finish with everything - her life, her thoughts, her expressions. Oh life! Oh life why are you so difficult!? And oh love! Oh love how many people did you kill today?

    Yeah, I almost cried while writing this… Let’s continue with… Drama!

    The boy hugged his teddy bear tight. That was the only thing which the insurance agency didn’t take from him. His parents were sitting outside, on the trunk of the car. His mother was crying, desparate. His father smoked cigarette after cigarette and walked nervously around in a circle. He shouted at Marrie to shut up and stop whining. She didn’t. A fist flew to her mouth and she fell on the side of the car.

    Jonny got scared a little. Just a little. That was usual.

    What’s next? Well, I got quite exhausted… But let’s write something motivational!

    His legs hurt. The last mile was the longest. He continued crawling in spite of the pain he felt. It was difficult. His concentration was at its peak. He drifted off and on… Damn, it was hard!

    The crowd was around him, screaming and waving, and doing shit he was unaware of. Around him, somewhere, his coach was bellowing.

    “Come on Lewi! You can do it goddamit! Just don’t release the muscles! Keep ‘em hard, boy, come on!”

    He barely recognized the words. Somewhere, in his subconsiousness he knew what to do. However, his body was aching and wanting a rest, a stop, a sleep. An endless sleep. He clenched his teeth. Only few metres remained. He reached…

    And I can continue with lots of themes, but they’ll become boring. So, you see, writing ain’t so difficult. Would you dare try it?

  • How I became a game developer

    About six or seven years ago, when I was the typical teenager, my dad installed an Apple ][ emulator on our PC. It was an interesting experience to sit in front of my computer and code with those capitalized commands and those numbered lines, and those gotos. We had a book which dated back to the eighties maybe, from where I started learning BASIC. I was bad at this. I didn’t like programming and I copy-pasted almost everything without the required understanding. After a while I started learning Pascal. The same cycle repeated. Then I went to the High School of Mathematics in Pleven where the spark got lit.

    Well, my first two years there were lame. In 10th grade I went to Telerik’s School Academy. I liked the lectures and the way Nakov taught us software development. Half a month after the first lecture I finally started doing the homework associated with it. At first, I was lazy and procrastinated a lot. I slowly started to get more and more interested in what we did. It was an interesting homework! There were good tasks, which not only exercised what we have learned, but made us learn more and develop simple but interesting programs. I still remember my excitement when I coded a little command-line application which downloaded the contents of a url on my PC. Little by little I started doing better and more intricate programs. Summer vacation came and I went to work for two months. Coding was out of my schedule for a while.

    After that summer vacation work I got in Pleven again, where I had Internet connection and lots of time. Damn! I had HUGE amounts of time… There were two series of lectures on game development with OpenGL. I didn’t know it, but they were teaching obsolete and deprecated stuff. Anyway, it was a start. I began doing simple things, playing with game loops, objects, movement, and other stuff. By November I had an idea about a game which I communicated with one of my friends - Vlady. He liked it and we formed a team. We wanted to prepare the project for the National Olympiad in IT, held annually in my country. We did many things, but something got wrong during the registration for the event. In the end, we had something half-done which we didn’t want to continue working on. We decided to freeze the project until summer.

    One January evening, during a philosophy class, I had an idea. Why don’t we create a gamedev club in my school? Now, when we weren’t working on the project anymore, we had lots of time. It took us about a month to create it. I think our first lecture was in March 2012. We had lot to learn… We began with hard stuff - C++, OpenGL - something that needed lots of theory before it could be put into practice. In a few words - the participants were bored. However, I managed to make connections with people, some of who are now very good friends of mine.

    Summer came. This time I decided not to work during the vacation. Instead, we started active development on the game. The material which I tried to teach to the club’s participants got into the application’s code. We did a lot. By winter, we had another dude at our team - Tosheto. We had lots of ideas, we were better than the last year. We even managed to present our game at NOIT’s second stage. Unfortunatelly we weren’t accepted for the national round of the olympiad. Anyway, we continued the active development of the game.

    In parallel, we started the club’s second year. We prepared well, and focused on more practical lessons but again, we kind of failed. In the end, there were only two regular members. But these guys now are actively learning software development and I’m sure they’ll become great professionals one day.

    Around May, I think, we abandoned the project. I and Vlady had to apply to University and that prevented us from actively working on the game. I had lots of spare time, which I used to code on the game and sometimes procrastinate. I had almost two and half years of programming experience by then. Yeah, it wasn’t on commercial projects but it was something!

    Around July I decided to find a job in the industry. There were many reasons about that. I had a kind of emotional breakdown over some stuff which happened in my hometown - that was the main factor. The second was that I wanted to become a professional and live in the big and more interesting city. The third? Well, I wanted to show off. You know, I wanted to talk with my friends about how good I am in doing what I do, about my glorious achievements and other stuff like that. I’m not very proud of that reason, but it’s a fact.

    I applied to Gameloft. They sent me a test. I did it and waited for a response. It took longer than I expected, so I thought they didn’t like my performance. I went on and applied to Haemimont. Almost at the same time Haemimont invited me to an interview, Gameloft did the same. In my opinion, I performed very bad at Haemimont. They didn’t offer me the position after all. Gameloft, on the other side, liked me and on 1st of August I started working for them.

    Nearly three months have passed since then. I like my job, I like my opportunities. It’s little hard to work and study at the same time, but I’ll manage it.

    If you’ve anticipated an advice from me, here’s one - don’t follow my path. Find your own and you’ll go further. We are not copies of each other, that’s why our lives are unique.

  • Good morning!

    Hi everybody! This is my blog! I’m just starting it out with simple github pages. No comments, no nothing - just content. I’m not a regular writer, but I’ll make sure I post good stuff. If you want to add something to my thoughts you can email me at ‘my github account name’ [at] gmail.com.

    Well, that’s all. Maybe I’ll post something soon.

subscribe via RSS